Греховна империя - Мегън Марч

Първа глава

Маунт

Преди двадесет и осем години

  — ЕЙ, ЛАЙНО! ВЪРНИ СЕ! ЩЕ ВКАРАМ задника ти в затвора за това.
  Пробивах си път през тълпата, бутах и блъсках туристите, лавирах из улиците, за да избягам от мъжа, който ме преследваше. Бе пълна загуба на време, защото дори не използвах обичайния си метод за отвличане на вниманието, та да задигна повече от десет портфейла и скъпи часовника.
  Само за да си купя няколко пакетчета „Сникърс" и да заглуша поне за няколко часа рева на празния си стомах. Никак не исках да се разделя с извоювания по трудния начин кеш.
  Да си бездомно дете в Ню Орлийнс, не е за слабохарактерни пънкари.
Тъмната страна на града ще те погълне, сдъвче и изплюе, преди да успееш да кажеш „труп".
Не създавай приятелства, търси съмишленици. Но не смей да им се довериш, ако не са пред очите ти.
— Виждам те, хлапе! Полицаите идват! Този път край с теб!
Ърни, пълен смотаняк, бе собственик на супермаркета, в който лесно можеше да задигнеш сладкиши. Беше решил да ме потопи в реката и да ме натиска, докато се удавя. Този път завинаги. Ала първо трябваше да ме хване. След три години живот из улиците никой не ги познаваше по-добре от мен.
Смесих се с тълпата, стрелнах се по една тясна уличка и се мушнах между две огънати железа на метална ограда. Дебелият задник на Ърни нямаше да мине през тесния отвор.
Заключено.
Добре, никакъв проблем за мен. Покатерих се като маймуна и скочих на двата си крака от другата страна на пресечката. Тоя задник никога нямаше да ме намери.
Пъхнах ръце в джобовете и извадих портфейлите, дето бях задигнал, преди да вляза в магазина на Ърни. Трябваше да се отърва от тях, в случай че ме хванат.
Огледах улицата в двете посоки, обърнах се с гръб и извадих двете двадесетачки от единия. Никак не беше зле. С тях щях да ям няколко седмици. Погледнах бегло картата на собственика на портфейла и го метнах в канавката.
Роки Маунт.
Звучеше като име на смотаняк. Кой би кръстил детето си така? И когато мисълта ме връхлетя, тутакси я заключих в съзнанието си.
Поне бяха си дали труда да дадат име на детето си.
Отворих още един портфейл. Чисто нова стотачка. Много добре. Ако харчех разумно, щях да изкарам няколко месеца. А ако исках да рискувам, можех да удвоя парите. Погледнах картата.
Лаклан Торп.
По-добре от Роки Маунт. Малко по-добре. Метнах и втория портфейл в канавката и разкъсах опаковката на шоколадовия „Сникърс". Набутах го целия в устата си, за да унищожа всички улики. Дъвчех упорито и бързо, макар да залепваше по зъбите ми. Стомахът ми ревеше, залепнал за гръбнака, сякаш предусещаше, че най-сетне ще има какво да го напълни. Опитвах се да не оставам повече от ден-два без храна, но понякога нямах избор.
— Виждам те, пънкар!
Врътнах глава към гласа на Ърни. Мамка му! Дебелото му тяло вече се носеше край ъгъла, а зад него тичаха две ченгета. Хукнах в обратната посока. Бях по-бърз, по-умен. Поне така си казвах, докато стъпалата ми удряха ритмично и скоростно по напуканата настилка.
— Спри, дете!
Зад гърба си чувах трополящи стъпки, погледнах назад, бях насред кръстовището. Трябваше да гледам право напред. Елементарна грешка — учиш се да не я допускаш още първите дни — гледай напред.
Черен мерцедес отнесе знака СТОП и ме блъсна.
Мамка му, заболя ме. Целият се сковах от напрежение, но успях да се покатеря и да мина по покрива на колата. Ударих лактите си в предното стъкло, но колата внезапно спря и ме метна напред. Нещо се заби в ребрата ми, устата ми бе пълна с камъни, лицето — залепено за бетона.
По дяволите, боли.
Не си позволих да изстена въпреки болката. Опрях длани в земята и се оттласнах нагоре. Ърни и ченгетата блокираха пространството около мен.
Скочих на крака. Бях доста нестабилен от удара. Трябваше да изчезна оттук или край с мен.
Глезенът ми пищеше от болка, когато прехвърлих тежестта си върху него. Полетях напред и се хванах за колата, та да не падна отново по очи. Опитвах се да стоя изправен. Ребрата ми ревяха от адска болка, сякаш наръгани с нож, но стиснах зъби. Не чупех ребра за първи път и вече знаех колко боли и колко дълго ще боли.
Трябваше да изчезна на мига и да намеря място, на което да припадна, преди болката да ме е събори пред тях. Защото, ако паднех? Е, тогава щях да съм напълно прецакан.
Шофьорската врата се отвори, а после и задната. Бях се вкопчил с все сила в изкривения орнамент на капака, за да не се срина пак на колене.
Проклети богаташи в скъпите им коли за охранени задници с орнаменти по капаците!
— Да не си мръднал, хлапе! Отиваш в затвора този... — Нещо или някой секна думите на Ърни. Черни петна замъглиха очите ми, преди да успея да го различа.
Ърни и двете ченгета стояха като заковани насред улицата.
  — Господин Морело... толкова съжаляваме, сър. Ще изчистим боклука от пътя ви. — Каза го едното ченге.
  — Някой ще бъде ли така любезен да ми обясни какво става тук? — Дълбок глас, лек италиански акцент.
  Морело. Морело. Съзнанието ми отказваше да работи ясно, но името бе там. Със сигурност го знаех.
Морело.
  — Просто едно хлапе, което краде от магазините. От две години се опитваме да го хванем.
  След обяснението на Ърни последва дълбок, гърлен смях.
  — Значи е адски умен или вие сте пълни нули. Кое от двете? — В тона на мъжа нямаше и капка уважение към ченгетата и Ърни.
  И изведнъж зацепих.
  Мамка му! Морело беше Джони Морело, в момента шеф на престъпната фамилия Морело. Те управляваха града. Притежаваха го.
  Откъдето и да погледнех, бях прецакан. Бях съсипал колата му и вероятно горилата му щеше да пусне куршум в черепа ми, докато ченгетата гледаха и се драпаха по топките, защото не можеха нищо да му сторят. Не можеха да го докоснат. Никой не можеше. А ако горилата не ме убиеше, Морело щеше да ме остави на ченгетата да се разправят с мен.
  Без съмнение, това бе краят. Отнасяха се с децата, както с възрастните. Такива бяха времената. Безспорно житейската мисия на Ърни щеше да бъде да ме види в затвора с доживотна присъда.
  Както стоях, превит почти на две от болка, но все пак на крака и вкопчен в колата, в полезрението ми се появиха чифт кожени обувки. Преглътнах силно, та да не повърна червата си върху колата и обувките. Дори събрах сили и опитах да се изправя въпреки пронизващата болка в ребрата и затрудненото дишане.
  — Как се казваш, хлапе? — Гласът на Морело бе тих, но във всяка вибрация се усещаше тежестта на авторитета му — интонация, която няма как да сбъркаш. От това, дето бях чувал, той не беше мъж, с когото можеш да се бъзикаш и после да очакваш да останеш жив.
Погледнах го в очите, решен да не показвам страх, нещо, което не се отнасяше за ченгетата и Ърни. Бях готов да се обзаложа, че в момента се насират от страх.
От две години живеех по улиците без име. Бях оставил Майкъл Арч зад себе си, бях го хвърлил в кофата за боклук, зад която се криех и гледах как социалната работничка прибира Хоуп и Дестини от приюта на църквата.
Бях роден без име, живеех без име. Ала не можех да кажа това, не и на Морело. И още по-сигурно бе, че няма да му кажа името Майкъл Арч. Доколкото знаех, още го издирваха за убийство.
— Никога не повтарям, хлапе.
Нещо ме побутна отзад и се изправих. Ребрата ми агонизираха. Морело бе впил черните си очи в мен, докато ровех из мозъка си да измисля нещо да му кажа. Спомних си двете лични карти, които току-що бях метнал в канавката, и скалъпих лъжата.
— Името ми е Лаклан Маунт, сър. Извинявам се за щетите по колата ви. Не беше умишлено и не съм искал да се държа неуважително.
Морело ме огледа. Знаех, че изучава грубоватия ми вид, суровите очи и острите черти.
— Лаклан Маунт. Страхотно име за умно хлапе. Такъв ли си, Маунт?
— Да, сър.
— И ченгетата не могат да те хванат от две години? — Присви очи, сякаш чакаше да излъжа. Ала Морело не си даваше сметка за едно — че вече нямаше какво да губя.
— Да, сър.
Тъмните му вежди се извиха съвсем леко.
— Но днес не мина по план, а?
— Не, сър. Никак. — Стиснах зъби, защото колкото повече стоях прав,
толкова по-непоносима ставаше болката в ребрата ми.
— Повреди колата ми, Маунт. Длъжник си ми.
Кимнах, бръкнах в джоба си и извадих парите, които току-що бях гепил.
— Моите извинения, сър. — Подадох му банкнотите. — Това е всичко, което имам.
Той погледна в шепата ми и се засмя. Дълбок, бумтящ, гърлен смях, който отекна между високите тухлени сгради наоколо, блокиращи какъвто и да е изход за бягство.
— Знаеш ли колко струва тая кола, момче? Защото това, дето ми даваш, няма да стигне само за орнамента.
— Това е всичко, което имам, сър.
Чаках да усетя пистолет в тила си, защото бях чувал, че мафиотите си падат по показните екзекуции, но не се случи.
Морело килна глава и ме огледа.
— Колко време ти трябваше да отмъкнеш тези пари?
— Няколко минути. Задигнах ги по пътя към шибания магазин.
— Хей — извика Ърни, готов да брани репутацията на магазина си, но Морело вдигна ръка и гласът му замря на мига.
Морело прокара пръсти по посребряващия си мустак и продължи да ме оглежда.
— На колко си години, Маунт?
Колкото повече повтаряше името, което избрах съвсем случайно, толкова повече ми харесваше. Сякаш бях роден за него. С него.
Изпънах рамене въпреки адската болка. Имах гордост и тя бе по-силна от няколко счупени, пищящи ребра.
— Петнадесет, почти шестнадесет.
Това вече бе измислица, защото нямах представа кога е рожденият ми ден, не знаех нито дата, нито година. Морело отпусна ръката си и очите му се забиха в мен като бормашини.
— Днес имаш три избора, Маунт, защото съм щедро настроен. — Мълчах и чаках да чуя присъдата си. — Първият: да те дам на ченгетата, да те обработят набързо като пълнолетен и да те метнат в затвора, където, гарантирам ти, след няма и ден вече ще си нечия любима кучка. — Постарах се да не реагирам и останах прав, макар от думите му да ми идеше да се наведа и да повърна.
Защото знаех, че е прав.
— Вторият ти избор: Франки да те застреля ето точно тук, задето прецака колата ми, и да метнем тялото ти в канавката, където, със сигурност си знаел, и бездруго си щял да умреш.
Не грешеше и тук, но не казах нищо.
— Или трето: качваш се на задната седалка, закарваме те на лекар да те оправим и после работиш за мен, докато изплатиш и последния цент за стореното с колата ми. Ако не се провалиш с последното, ще видим как се вписваш и може и да имаш истинска работа, а не да отмъкваш портфейлите на туристите.
  Едното ченге най-сетне намери топките си и каза:
  — Господин Морело, сър, можем да го поемем оттук. Няма нужда да се притеснявате и да се занимавате с...
  Морело на секундата насочи вниманието си към него и само с поглед го накара да млъкне.
  — Хей, прасе, ако исках мнението ти, щях да те попитам. Сега затвори шибаната си уста.
  Погледът му тутакси отскочи към мен. Чух щракването на пистолет. Предположих, че е Франки, горилата на Морело. Или се канеше да убие едното ченге посред бял ден, или да изпълни вариант две.
  Вътрешностите ми се втечниха, но не показах страх. Взех единственото възможно решение.
  — Три, сър. Избирам вариант три.
  Морело кимна.
  — Така и предполагах, понеже не си безмозъчен идиот като тримата тук. — Врътна за секунда глава към полицаите и Ърни, а после погледна над рамото ми. — Сложи го в колата. Обади се на Док. Да ни чака.
  В мига, в който мъжът стовари ръката си върху мен, се завъртях със стиснати до счупване зъби, за да не запищя от болка.
  — Мога и сам да вляза.
  Весело пламъче заигра в очите на Франки.
  — Качвай се на предната седалка, хлапе.
  Прилазих с последни сили до вратата, отворих и буквално колабирах, преди да я затворя. За щастие, никой не чу болезненото свистене на въздуха през зъбите ми, защото Морело и Франки бяха още навън. Гласовете им бяха ясни, чувах ги добре през отворената задна врата.
  — Сър, с цялото ми уважение към вас...
  — Никога не сте чували името Лаклан Маунт. Никога няма да го кажете пред никого. Никога не сте го виждали. Ще забравите, че съществува. Сега той е част от организацията и ако ви хрумне да го преследвате, ще гледам как хората ми ви дерат, но без привилегията преди това да ви убият. И ще се смея, докато квичите като прасета, каквито всъщност сте. После ще изпратя по един куршум в главата на всеки, когото обичате. Как ви се струва?
  Тримата мъже кимаха като идиоти и заеквайки, отвърнаха:
  — Разбрано, сър. Никога не сме чували за него.
  — Не зная за какво говорите, господин Морело. Ние просто се прибирахме към участъка.
  Страхът им от него се носеше на талази от телата им. Като ужасяваща смрад. А съдейки по това как краката на едното ченге трепереха, може и да беше се изтървал в гащите. Ами растящото мокро петно на панталона на Ърни! Той наистина бе се напикал.
  Как беше възможно?
  Ала не се учудвах много. Тялото на Морело бе така сковано, сякаш бе направено от желязо. Заповедите му бяха крайни и абсолютно задължаващи. Не се съмнявах, че би убил и тримата и би изпълнил всяка изречена закана.
  Никога не бях виждал такава сила. Никога не бях виждал такъв страх на лицето на ченге.
  Поглъщах всичко с очи и се питах какво ли е нужно, та да можеш да контролираш такива авторитет и респект.
  Морело се качи на задната седалка на мерцедеса и Франки затвори вратата.
  — Не ме карай да съжалявам, Маунт, защото окото ми няма да мигне да те заровя жив, ако предадеш мен или някого от хората ми.
  — Разбрано, сър. Няма да съжалявате.
  — Добре.
  Франки се качи, включи двигателя на помляната кола, която спаси живота ми. И някъде по пътя към... където и по дяволите да отивахме по неравните улици с подскачащото возило, тихо загубих съзнание от болката.