Бъди Моя (18+) (ВИС-3 №1)

Глава 4

*Дарина*

Едвам дочакахме звънецът да бие и да прекъсне поредната лекция на класната, за това как може грам да не се вълнуваме от Историята и училището като цяло и ако сме продължали така от нас нямало да стане нищо. Реално Историята не беше за всеки, а когато всяка година учиш едно и също нямаше как да ти бъде интересно. Още повече, че никой от нас нямаше да стане историк. Бяхме тук просто колкото да учим или защото само тук имаше свободни места - какъвто беше и моят случай. Нямах нагласата нито да ставам журналист, нито пък историк - но ето учех го, а дори си нямах и на идея какво ще запиша след това. Нямах идея дори какво искам да правя с живота си реално. Преди исках да се занимавам с музика, но много хора се бяха погрижили да подтиснат това мое желание, защото единственият ми шанс да просперирам в това нещо беше ако станех чалга певица, а това беше нещо в което аз самата не се виждах. Никога не съм била привърженик на чалга обществото и всеки, който беше запознат с творчеството ми, пардон това на Моли, го знаеше. Реално бях една объркана подрастваща, едва навършила деветнадесет, лишена от родителски контрол, която решаваше проблемите си като се напуши и бях попаднала в една доста лоша среда и тя още повече изкриви представите ми за света.

Налапах цигарата още с излизането от входа и наведох глава, за да предпазя огънчето от поривите студен вятър.  Заковах се на място щом излязох от училищният двор и вдигнах глава, когато видях познатата мъжка фигура на няколко метра от мен. О, мамка му, това не беше на добре! Тръгнах да се обръщам веднага, но той видя това и прескочи с лекотата и грацията на котка предпазното заграждение. О, да ти се невиди! Как пък само аз бях навън по това време? А, да може би, защото само аз идвах за първи час и си тръгвах след втория, а навън беше такъв студ, че пушилнята беше преместена в тоалетните.

- Какво правиш тук? Не, зарежи това. Как изобщо ме намери? И стой настрана! - сложих ръце пред мен, въобразявайки си че това създаваше щит около мен.

- Искам да поговорим.  - приближи се, а гласът му излезе много по-нежен отколкото го помнех. Той самият беше много по-различен. Нямаше го онова зловещо изражение и сега бе просто заменено от безизразна физиономия.

- Аз пък не искам. - сопнах му се.

- Дарина! - каза предупредително и направи една заплашителна крачка към мен. Какво по дяволите си позволяваше! Аз не бях някоя, на която можеше току-така да казва какво да прави!