Бъди Моя (18+) (ВИС-3 №1)

Глава 26

*Дарина*

- Кой е? - гласът на мама долетя щом отворих вратата. 

- Аз съм, мамо. - въздъхнах.

- Дарина?! - мама хукна към мен със сълзи на очите и обви ръцете си около мен. - Божичко, миличка никога повече не прави така! Знаеш ли какво преживяхме преди да си вдигнеш проклетия телефон! Помислихме най-лошото. 

- Нищо ми няма. - уверих я, поставяйки дланите си върху нейните, които бяха на лицето ми. 

- Игоре, ела веднага тук! Дари се прибра! - мама се провикна и след няколко секунди вратата на спалнята им се отвори с гръб и трясък и тате макар и още сънен се улетя. 

- Никога повече не прави така! Поболях се от притеснение! - притисна ме към силните си гърди, а грамадните му силни ръце ме държаха близо. Примигах сълзите си оптращайки ги надалеч. - Никога повече не ни го причинявай!

- Къде е Калоян? - мама попита.

- Имаме къртица. Разправя се с него. Оплескал е едни поръчки. - отвърнах. 

- Хайде, ела да хапнеш. Има от любимото ти пиле. - тате ме поведе към дневната и седнах на дивана до него. 

- Ели къде е? 

- В Памела. След малко ще ѝ звънна да ѝ кажа, че си се прибрала. - мама отвърна и аз кимнах. 

...

Прекарах целият следобед с нашите и сестра ми, а от Калоян нямаше ни вест ни кост. Васи дойде да се видим по едно време, но видя че не можа да завърже почти никакъв разговор с мен понеже бах уморена от пътя, а и през две минути си гледах телфона за да видя дали все пак нямах някое съобщение от него. Знаеше, че мразех да ме оставя в невидение и все пак го правеше. Не можех да го разбера, но стисках зъби и чаках, явно беше че имаше работа.

Мразех да ме държи в невидение, мразех и факта, че у нас бе настъпила  гробна тишина и никой не смееше да ми каже нищо, дори и да ми държат конско заради бягането. Тате дори не беше обелил и дума за Калоян и не знаех какво се случва. Не знаех дали все още беше твърдо против или бе разбрал, че нямаше да се откажа от него. Мама и татко се държаха отново като млада и влюбена двойка, така както не ги бях виждала от години насам и се гледаха с влажни очи. Не знаех какво се бе случило между тях за да може отново да преоткрият тази тяхна отдавна забравена и скрита на най-високият рафт стена, но не се оплаквах. Исках да бъдат щастливи и моите залози бяха, че се бяха "преоткрили" в тези дни, в които ме нямеше. Въпреки, че включих телефона си още на първата сутрин, просто защото знаех че щяха да умрат от притеснение и да ме пуснат за интернационално издирване.