Още от малко момче Дойонг вярва в дракони.
Всички му казват, че те не съществуват, но Дойонг продължава да вярва в тях. След последното скарване с брат си, той бяга от дома си, за да докаже, че дракони има.
Той е твърдо решен да докаже това, в кое...
- Не са. Те съществуват, Джънгу. Знам, че са някъде там. - Дойонг посочи през прозореца към хоризонта.
- Дойонг, трябва вече да пораснеш. Не си дете, както преди. Спри да вярваш в приказки.
- Не са приказки. Татко-..
- Татко вече го няма, Дойонг. А тази карта, в която се взираш часове наред е пълна глупост.
- Не е. - Целия трепереше.
- Стига, Дойонг. - Джънгу отиде до бюрото му, грабвайки картата. - Татко просто ти поддържаше фантазията.
- Не. - Дойонг едва сдържаше сълзите си.
Напоследък брат му беше нетърпим. Все повече се караха, а обидите на Джънгу ставаха все по-остри. Всеки път, когато Дойонг оставаше сам след спора им, плачеше. Знаеше, че всичко, което казваше брат му е от ярост и не го мисли наистина, но просто не можеше да не бъде наранен от думите му.
Брат му захвърли картата към земята, която се призими леко на нея. А след затръшването на вратата от страна на Джънгу, Дойонг се свлече на земята ридаещ.
Опитваше се да бъде тих, като беше сложил ръка на устата си. Сълзите бързо капаха от очите му. Другата му ръка, която беше подпряна на пода, стисната силно в юмрук. Цялото му тяло се тресеше.
Дракони-съществуват и Дойонг беше решен да го докаже.
Стисна очи, възпирайки сълзите си. Изправи се още треперещ. Отиде едва до гардероба си, зареди треперещите му крака. Отвори вратите, грабвайки раницата си от горния рафт. Захвърли я настрани и разгледа бързо дрехите си преди да извади няколко и да ги натъпче вътре. Взе шише с вода, спестените си пари, намирайки място и за тях в раницата.
Взе последните неща оставени му от баща му-картата, която я нямаше на никоя от нормалните карти и компаса, който дори не сочеше в правилната посока. Знаеше, че баща му не случайно му ги е оставил. Искал е да му помогнат в търсенето на драконите.
И тях натъпка вътре преди да я закопчее и да я сложи на раменете си.
Неволно погледа му мина по рамката на бюрото му. Приближи се до нея, вдигайки я от мястото ѝ. Прокара пръст по безцветното стъкло.
На снимката бяха той, брат му и баща му. Баща му беше клекнал, за да е горе долу на тяхната височина. Брат му беше изправен до баща си и се усмихваше към камерата, докато той беше в скута на баща си с широка усмивка на лице. Снимката беше направена не много време преди баща му да изчезне.
Премигна, за да премахне сълзите.
Бързо махна раницата от гърба си, откопча я и намери място за снимката. Закопча я отново и я сложи на себе си. Взе си връхна дреха, завързвайки я на кръста си. Въздъхна и преди въобще да е размислил отвори прозореца на стаята си. Прескочи, за да мине отвън.
В този момент се зарадва, че къщата им не е от високите и стаята му беше близо до земята. Пое си дъх и въздъхна преди да скочи.
Очите му погледнаха към хоризонта и за миг всичко спря. Той се намираше във въздуха и летеше. Усмихна се на приятното чувство в стомаха си.
Но всичко приключи щом краката му докоснаха твърдата земя. Подкосиха се зареди силата и падна на колене, наранявайки ги. Прехапа устни и се изправи.
Нямаше връщане назад.
•••••••••••••
К сожалению, это изображение не соответствует нашим правилам. Чтобы продолжить публикацию, пожалуйста, удалите изображение или загрузите другое.
Иху.. Ето я и новата история. Чудех се дали да я кача сега или да понапиша повечко глави, но... Да. Няма да има чести ъбдейти... Вероятно.... Както и да е... Надявам се да ви хареса! <3
П.С -> Имам огромни надежди за нея, затова се надявам изключително много да ви хареса. :)
