Options/ Plan b

33

Минаваше единадесет вечерта, когато успях да се съвзема поне малко. Погледнах малкото екранче на телефона си и забелязах известие от преди два часа. Хари ми бе звънял. Несъзнателно бях натиснала обратно набиране и след секунди сънения му глас се разнесе от слушалката като мелодия за ушите ми.

Поговорихме за кратко, докато аз всячески се опитвах да запазя самоконтрол и да не се издавам, колко разбита бях, но се провалих и в това. Той веднага разбра, че имаше нещо нередно и предложи да дойде при мен, а аз като най-голямата глупачка се съгласих и извадих уязвимостта си наяве.

Хари дойде наистина бързо, а аз слязох да му отворя, но не се сдържах на изкушението да се разплача като малко момиченце. Колкото и да не желаех се наложи да го посрещна с червени, насълзени очи.

-Джул...-не изчаках да каже каквото и да е било, просто го прегърнах.-Всичко е наред, мъниче!

Нищо не е наред. Защо никой не го разбира?!
Защото никого не го е грижа.

-Какво се случи?-попита ме загрижено. Опитах се да преглътна сълзите и да спра хлипанията, не успях особено, но бе достатъчно, за да кажа нещо разбираемо.

-Задушавам се тук. Омразата им ме стиска за гърлото, пречи ми да дишам. Те не искат да се чувствам по-добре, не ме искат. Искат само да виждат разбити парчета, след себе си.

-Какво говориш?

-Мразят ме. Мислят, че нещо не е наред с мен. Не съм перфектната дъщеря, за която винаги са мечтали. Не ме искат сред тях.

-За семейството си ли говориш?-загрижено попита брюнета, а аз кимнах в отговор.- Не е така.

-Така е! Сиера...Тя ми каза, че не съм полезна на собственото си семейство и единственото, което правя е да тровя щастието и спокойствието на всички.

-Вероятно е била ядосана. Не е знаела какво казва.

-Аз не мисля така...Нося твърде тежък товар, за да бъда това, което искат. Те искат съвършенство, а аз не съм част от него. Изказва мнението си за мен спокойно и разтоварва камъни от душата си, но те падат върху мен и ме премазват.

-Кой, Джулс?

-Прекалено е тежко за мен.-игнорирах въпросите му, защото не исках да им отговарям. Нямам нужда от съжаление, но го търся. Какво правя, по дяволите?!  Отдръпнах се от момчето, което до преди секунди ме бе обградило в безопасността и уюта.-Съжалявам.

-Няма нужда.-отвърна и изтри сълзите от лицето ми.- Да отидем ли в стаята ти? Имаш нужда от почивка. От колко време плачеш?

-Добре съм.-оспорих, най-накрая успявайки да успокоя емоциите си за кратко. Отидохме в стаята ми и аз се настаних удобно върху леглото си като му направих място. Хари свали обувките си и несигурно се настани до мен. Започнах да изпитвам известна доза притеснение, но момента в който той ме притегли обратно в прегръдката си, то се изпари. Очите ми отново се насълзиха и от тях пак потекоха сълзи.

-Знам, че не си добре. Виждам колко ти тежи цялата отговорност, която ти поверяват. Знам какво е да искат най-доброто от теб. Понякога искаш да изчезнеш сякаш не съществуваш. И дори тогава знаеш, че дори и да те няма отново ще получиш много удари. Мислиш си, че ти е писано да те боли.

-Не мога повече. -искам да крещя и да плача силно, за да ми олекне, но не можех, бях твърде ниско, за да се унижавам пред него още. Имам нужда от помощ.- Помогни ми, моля те...-изплаках, опитвайки се да задържа гласа си възможно най-тих, за да не тревожа останалите.

-Тук съм, мъниче. Ще те пазя. Никой няма да те наранява повече.

-Искам на някого да му пука и за мен.-изхлипах.

-Тук съм заради теб. Моля те, не плачи повече. Не си струва.

-Обещай ми, Хари!

-Какво да ти обещая?-попита объркано, докато не спираше да ме утешава.

-Да си до мен, каквото и да става.

-Ако ти си до мен, аз не бих пуснал ръката ти.

-Ще бъдеш ли до мен, когато имам нужда?

-Разбира се!

-Дори да бъда наивна, самовлюбена егоистка? Ще държиш ли ръката ми, за да ме спасиш от удавяне?

-Няма да ти позволя, да попаднеш в подобна ситуация.-прошепна и постави малка целувка върху косата ми.

Не искам да поверя последната здрава част от сърцето си на някого, който ще я открадне или върне счупена.

-Искаш ли да се омъжим тайно? Още сега?

-Какво?

-Ако наистина имаш намерението да не се отказваш от мен...-

-Наистина ли...

-Обещахме си, нали?

-Мислиш ли ме за луда?

-Не, разбира се!

-Искам да се махна от тук възможно най-скоро. Имам нужда от помощ, не го разбирай погрешно, не го наричай лудост. Нуждая се от това.

-Добре, но...Сигурна ли си, че го искаш? Не искам да съжаляваш до края на живота си, че си се омъжила за мен...

-Не бих.-прекъснах го.- Искам да бъдеш моето убежище, Хари. Спаси ме...