Options/ Plan b

41

Пътувахме в тишина. Не неловка, а доста приятна и разполагаща. Хари бе концентриран върху пътя, докато аз си стоях спокойно до него, на път да заспя, от непрестанните мисли за неприятната ситуация, в която бе поставен заради мен, почувствах се гузно.

-Съжалявам за глупостите, които ти наговори Сиера.-промърморих.

-Няма проблем, а и не бяха точно глупости.

-На мен ми се стори глупаво, засрамващо и нетактично да задава подобни въпроси пред всички.

-Не мисля, че трябва да се срамуваш от подобни теми, мъниче. Това е живота все пак, а очевидно сестра ти я бива по темата.-отбеляза съпруга ми, карайки ме да се разсмея.

-Предполагам...Честно казано ми стана наистина неудобно, когато реши, че ние...Ъм...ще си имаме дете.-признах му несигурно аз.

-След време няма да ти бъде толкова неудобно, повярвай.-усмихна се той, сковавайки тялото ми напълно.

Това намек ли беше?

-Не ме гледай така, мъниче.-засмя се.-Имах в предвид, че един ден когато с теб си имаме деца няма да ти бъде толкова неловко.

-Има време до тогава, нали?-нямах си ни най-малка идея, защо зададох въпроса си на глас. Искаше ми се да потъна в земята от срам, когато Хари спря колата, специално за да ме погледне.

-Би ли вдигнала погледа си за момент към мен?-попита мило и колкото и да не исках се наложи да го погледна стреснато в очите, когато ръката му докосна брадичката ми, принуждавайки очите ми да се забият в неговите.-Искам да бъдеш спокойна относно тази тема. Имаме цялото време, нали така? Ще чакам колкото е нужно!

-Наистина съм ти ужасно благодарна затова, Хари.

-Не искам да си ми благодарна, а да ми имаш доверие до толкова, че сама да го поискаш от мен, мъниче. Никога няма да те принудия за каквото и да е било, най-малко затова. Разбирахме ли се?

-Да.-отвърнах вече по-спокойна, след което му се усмихнах слабо. Как и с какво заслужих този мъж до себе си? След няколко секунди колата отново потегли, но този път беше по-замислен от преди.

-Джулс?-повика ме след кратко.

-Да?

-А ти колко деца би искала да си имаме един ден?

Този въпрос ме свари наистина неподготвена. Никога не се бях замисляла затова. Знам, че всички момичета от малки си мечтаят за хубаво бъдеще, с любящ съпруг до себе си и няколко деца, но не и аз. Никога не съм бързала да си представям семейната си картина, защото знаех, че нещата никога не се случваха по начина, по който ги предвидиш.

-Аз...не знам.

-Аз бих искал най-малко три...-спомена и вече се усещах как го зяпам с отворена уста и ококорени очи.-...но ще се съобразя и с теб, все пак тялото си е твое.

-Най-малко три?!-повторих шокирана. Господи, как ще се оправяме с толкова деца?

-Малко ли са?

-Да не смяташ, да си строим детска градина?!

-Всъщност е добра идея.

-Кажи ми, че се шегуваш.-прошепнах на себе си. Със сигурност мисълта за семейство с него все още ме плашеше. Не е ли прекалено рано, за да мислим затова?

Усетих как Хари се засегна от чутото, но нямах смелостта да му се извиня този път. Аз наистина не съм готова за семейство. Не се справям с моето, едва се грижа за себе си, а какво остава за още три?
Изминаха няколко минути прекарани в мълчание и реших, че няма какво да си кажем повече по темата, но въпреки това се почуствах зле от тишината този път. Загледах се в обектите, които минаваха бързо покрай колата и неусетно съм задрямала. Не след дълго усетих, че колата спира и Хари излиза от нея, докато аз не успявах да отворя очите си от ужасната умора поела контрола над тялото ми.

Бях изтощена и нямах силите дори да увия ръце около врата му, когато ме вдигна от предната седалка на автомобила си, но въпреки това чух как въздъхна тежко и със свито сърце опря челото си в моето, прошепвайки нещо, което трудно бих си простила утре.

-Понякога е хубаво просто да си помечтаеш.