Options/ Plan b

7

Люк шофираше колата си, а аз се филмирах мислено, докато погледа ми се рееше за твърде дълго върху лицето му.

Защо трябваше да изглежда толкова добре?
От прекрасната му коса, до вероятно също толкова прекрасните му крака.
Той изглеждаше съвършен.
Жалко, че и държанието му не показваше същото.

Винаги намира начин да ми се изпречи или казва нещо, което ме засяга.
Мъже.

Но необяснимото за мен е факта, че всяка негова стъпка привлича вниманието ми.
Усмивката му ме смразява.
Външният му вид ме подлудява.
И дори да го отричам понякога и държанеито му ме привлича.
Да ходи непрестанно зад мен. Сякаш се интересува от мен.

Жалко, че от всичко случило се напоследък дори нямахме възможност да водим нормален разговор. Да се опознаем.

-Харесва ли ти гледката?- гласът му ме изкара от транса, в който бях попаднала. Самодоволна, но същевременно с това и сладка усмивка се бе настанила върху лицето му. Не можеше да бъде толкова чаровен, нали?
Все трябваше да има нещо, което да ме отблъсква от него.

Освен факта, че се занася със сестра ми, разбира се.

И като стана дума за Сиера.

-Сиера! -извиках изведнъж, стряскайки  шофиращото до мен момче.
В резултат на действията ми, колата спря рязко и аз едва не забих главата си в предното стъкло на колата му. Мускулестата му ръка се бе изпречила пред гърдите ми, попречвайки на удара със стъклото.

-Какво правиш, по дяволите?!-извика ми той, вероятно доста изплашен.

Аз бях в същото състояние и, дявол го взел, мисля, че изгубих ума си.

-Съжалявам...-едва прошепнах задъхано.

-Добре ли си?-попита ме, преди предпазливо да се протегне и да ме обезопаси с предпазният колан. Кимнах все още леко стресирана.- Какво ти стана?

-Аз...-започнах неуверено. Вече не знаех дали има много смисъл да му задавам въпроса си. -Сиера. Тя остана там сама.-обясних несвързано, надявайки се да разбере какво искам да му кажа.

-Не се тревожи, Майкъл и момчетата също са там.-отвърна.

-Майкъл?

-Да?

Нямах си и на идея кой бе той, но нямаше и значение. Щом бе защитена и имаше кой да я прибере.

-Изплаши се за нея ли, сладка?-подметна меко. Може би потръпнах леко от прякора, който използва.

-Тя ми е сестра, ти не би ли се изплашил на мое място?

-Честно казано, не. Щом никой не се интересува от мен, какъв е смисъла аз да се тревожа за тях?

-Не можеш да си сигурен, че на никого не му пука за теб!-оспорих.

-Назови ми поне един човек, заради когото да летя по този начин в облаците, като теб.

-Аз не летя в облаците! Но понякога семейството или приятелите ни могат да ни накарат, да усетим нещо различно.

-Като какво например?-присмя ми се.
Не ми харесва как се държи сега, сякаш няма и следа от предпазливия Люк, който бе насреща ми до преди минути.

-Можем да се почувстваме специални.-измърморих тихо.- Когато баща ти се усмихне на среща ти и каже, че се гордее с теб. Или когато приятелите ти започнат искрено да се питат какво ли са щели да правят без теб. Когато осъзнаеш, че имаш някого, на когото можеш да се довериш.

В близките няколко минути не последва никакъв отговор от негова страна, докато колата не спря пред, очевидно неговата къща.

-Трудно е, когато няма кой да те оцени.-каза тихо, докато бързо откопча колана си. -Ще слезеш ли?

-Предпочитам да те изчакам тук.

-Ще слезеш, разбира се.-поправи се, откопчавайки и моят колан.
Нямах намерение да навлизам толкова в личното му пространство, но той сам ме задърпа към къщата си.
Какво изобщо търся тук?

Когато влязохме в къщата той пусна ръката ми, докато свали якето си, закачайки го на близката закачалка. След това тръгна някъде из коридорите и някак си аз изгубих следите му, докато разглеждах десетките снимки на всяка стена.

Имаше поне по петима души на всяка.
Може би това беше семейството му.
Приличат си.

Оглеждах стените с минути, докато нечий глас не се разпростря из дългия коридор.

-Коя си ти и какво правиш в къщата ми?

Когато се обърнах в посока на гласа, се оказах лице в лице с непознато момче, приличащо на Люк.
И сега какво?