Options/ Plan b

65

Безсънна нощ за мен и Хари. Бяха ни преместили в една стая и по наше настояване съединиха леглата ни. Лежахме един до друг, прегърнати доколкото можем и просто мълчахме, взирайки се в нищото.
Навън вече започваше да се съмва и слънцето малко по малко огряваше стаята ни. Беше красива гледка. Но бездушна. Като нас.

-Как ни виждаш в бъдеще?-дрезгавия му глас огласи тихата стая, привличайки вниманието ми.

-Какво имаш в предвид под бъдеще?

-След месец, година, може би две години. Аз си ни представям като щастливо семейство. С две деца, най-малко. Нова къща, по-голяма от сегашната и по-пълна и уютна.

-Защо толкова искаш да разбия мечтите ти?-прошепнах и сякаш най-накрая след цяла вечност позволих на сълзи да се стекът от очите ми. Толкова съм непотребна, ненужна и разбита. Наранявам всички без дори да го осъзнавам и единственото което правя е да плача от безпомощност. Но защо реагирам така към него? Нима той има някаква вина, че аз не ставам за нищо? Той има право да мечтае, има право на щастие.

-Джулс, моля те, нека бъдем позитивни. Поне за малко.

-Как? Няма да си имаме деца, Хари.

-Какво значи това, мъниче?

-Чу лекаря, нали? Безполезна съм...-

-Не говори така.-прекъсна ме.-Имам нужда от теб, Джулс! Ти си моето семейство, моята опора в живота. Това, което каза лекаря не значи, че няма да си имаме дете.

-Хари, той каза...

-Не, Джулс! Каза ни, че не трябва да се отказваме. Ще опитваме и няма да се откажем. А до тогава...Искаш ли да си осиновим дете?

-Какво?-въпорсът му ме остави крайно изненадана. Да си осиновим дете?

-Мислех цяла нощ относно това. И реших, че може би ни е време за разширяване на семейството ни. До сега се колебаех, защото знаех, че не съм готов, но с времето започнах да разбирам, че вероятно никога няма да бъда готов. Никой не е роден като перфектен човек или родител. Хората се учат и аз смятам, че ако положа усилия бих могъл да се грижа за детето ни. Не те притискам, нито желая да се почувстваш гадно, просто ти споделям какво си мисля.

-Не ме ли мразиш? Поне малко?

-Защо да те мразя, мъниче? Ти нямаш никаква вина, не зависи от теб. Отново се опитваш да бъдеш сурова със себе си.

-Имам чувството, че само ви разочаровам. Теб, майка ти, близките ни. Те искат внуци, Хари, а аз не съм способна дори да им родя един...

-Не говори така, моля те! Още не сме опитали, а ти вече се отказваш.

-Страх ме е, разбираш ли?

-От какво те е страх?

-От всичко.-прошепнах.-Ако никога не се случи? Ако не успея да забременея?

-Ще си осиновим дете...-

-Ако не бъда добра майка? Рано или късно, детето ще иска да разбере кои са истинските му родители! А ако ме намрази, ако не се разбираме?

-Скъпа, неразбирателство има във всички връзки. Дори и да бъде наше родно дете, ще има период в който ще ненавижда всички ни. Ще се бунтува, ще мрънка, ще плаче, ще се оплаква от нас на приятятелите си. Това е нормално за всяко едно дете. Но каквото и да става, то ще знае, че има някого до себе си, някой който го обича с цялото си сърце и би дал всичко за него.

-Какво ще кажат семействата ни, когато разберат...

-Това няма никакво значение!-прекъсна ме отново.-Живота си е наш и ако ние решим, заедно можем да правим каквото си пожелаем с него. Това дете ще бъде техен внук, племенник и още много неща, но най-вече ще бъде част от семейството. Длъжни са да приемат решението ни и да го обикнат като наше дете. Може и да не се случи на момента, но с времето ще ни разберат. Ти само се съгласи, мъниче. Съгласи се с мен и ще дам всичко от себе си, за да направя това семейство по-истинско и щастливо от всякога. Ще бъдеш ли до мен, моя, малка Джулс?

Въпреки всички опасения, въпреки целия страх започнах да проумявам истината. Хари мисли за мен, мисли за нас и щом той смята, че по този начин ще настъпят най-хубавите години от живота ни, то аз ще се съглася с него. Защото знам, че каквото и да се случва той ще бъде винаги до мен и никога няма да пусне ръката ми.

-Да.