Options/ Plan b

66

След изчакването на моето съгласие, още на сутринта Хари се погрижи да задейства нещата с осиновяването. Все още никой не знае за намерението ни да осиновим  дете. Разбрахме се да им кажем едновременно още днес. Колкото по-скоро знаят, толкова по-добре за нас, нали?

-Ан ще дойдат след няколко минути.-съобщи мама, поставяйки телефона си върху малката бяла масичка.-Притеснявам се, деца. Последния път, когато искахте да ни кажете нещо важно, ни съобщихте че сте се оженили тайно.

-Поне ни кажете дали новината е хубава!-намеси се и баща ми със загрижения си тон.

-Хубава е.-отвърна Хари, усмихвайки се слабо.

-Има нещо, което искаме да ви кажем и ние, но не желаем да замърчим щастието ви.

-Станало ли е нещо?

-Относно Сиера.

Господи! Съвсем забравих за Сиера покрай случващото се. Как ли е реагирала, когато разбра че Люк е мъртав? А какво ще стане с бебето им?

-Тя добре ли е?

-Спокойно, скъпа, тя е добре вече. Предполагам.

-Какво значи това?-попитах объркано, след като забелязах погледите, които си хвърляха с татко.

-Тя беше приета по спешност в психиатрия.

-Какво?!-възкликнахме едновременно с Хари.

-Люк я е зарязал точно преди да те отвлече. Тя полудя и започна да хвърля всичко във въздуха, да крещи и плаче неудържимо. Повикахме лекар и ѝ дадоха приспивателни, тя си почиваше, а ние с баща ти се сменяхме, за да я наглеждаме. Беше рано сутринта и говорехме с Хари по телефона за теб, когато от стаята ѝ се чуха ужасни, покъртителни звуци. Не бих могла да ги забравя.

-Какви звуци?

-Плача на Сиера. Когато отидохме, за да проверим какво се случва я намерихме цялата в кръв. Собствената ми дъщеря направи опит да се самоубие.-въздъхна той, свеждайки глава тъжно. Как си го е наумила дори? Толкова ли е била превзета от тъгата? Заради мен.

-А бебето?-попита Хари, докато аз вече бях останала без думи.

-За щастие лекарите спасиха и него...-

-Какво ще стане с него?-попитах. Малката ми сестра е постъпила толкова безотговорно и вероятно дори не е осъзнавала постъпката си. Може би наистина е луда.

-Там ще се грижат за тях. Ще се опитат да я излекуват и когато това стане се надявам, че ще успеете да се помирите някак.

-Нека първо се оправи и после ще мислим за останалото.-измърморих все още разтърсена от новата информация.

-Ето ни и нас!-Джема и Ан влязоха усмихнато в стаята, държейки голям букет от червени рози. Направих малък опит да ги посрещна дружелюбно, колкото и афектирана да бях все още.-Хари ме помоли да купя един голям букет от червени рози за своето мъниче.

Въпреки признанията от преди малко, нямаше как да не се усмихна на това. Той е наистина щастлив.

-Е? Ще благоволите ли да ни съобщите вече?

-Да, разбира се.-отговори той, поглеждайки загрижено към мен. Кимнах му в знак, че можем да им споделим и зачаках да започнем разговора от някъде. -Ти ли ще им кажеш?

-Да се опитаме заедно?

-Хайде, казвайте! -подтикна ни  нетърпеливо Джема.

-Ние с Джулс го обмисляхме доста дълго. Случилото се напоследък ни накара да се замислим за бъдещето и да решим какво искаме да правим за напред. И решихме, че е време да създадем свое семейство и да израстнем заедно.

-Предприемаме голяма крачка и го знаем, но ще бъдем заедно, което е най-важното.-добавих аз.

-Усещам на къде отиват нещата!-изписка весело Джема.-Ще ставам ли леля?

Толкова исках да кажа 'да', да се усмихна щастливо и да се засмея, но не можех. Сякаш огромна буца тъга бе заседнала в гърлото ми и не ми позволяваше да говоря.

-Да.-отговори им щастливо брюнета вместо мен.

-Господи! Честито!-зарадваха се те, но не очакваха да ги прекъснем, защото не бяхме приключили. Обърканите им погледи си казваха всичко. Малко по малко усмивките им започваха да се скриват, докато ние си поемахме дъх, за да им съобщим останалото.

-Смятаме да осиновим дете.