До Петък Вечер

Untitled Part 10

Тишината е начин на оцеляване

Уест

Този път тя не шептеше. Гласът й е прекрасен с мек южен акцент, не много висок, по- скоро с дълбочина.

Думите бяха произнесени с невероятна откровеност и сърцето ме стегна заради това, което преживява всяка нощ. Не знаех какво да й кажа. Баща ми умираше от рак и това ме разкъсваше, но майка й беше убита пред собствените й очи. Такава жестокост беше повече отколкото можех да понеса.

Маги тихо въздъхва и притваря силно очи. Не откъсвам поглед от лицето й. Страхувам се, че може да спре да ми говори, защото внезапно открих как успокояващо ми действа тоналността на гласа й. Усещам, че това момиче ми е нужно и цялата й положителна енергия е абсолютно умиротворяваща.

- Никога не преминава...Тази болка- казва след като отваря очи- трябва да се научиш да живееш и да се справяш със загубата.  Да направиш всичко възможно да продължиш.

Сега го разбрах- причината за мълчанието й през цялото време. За да не преживява злощастния момент отново и отново, тя се е затворила в себе си като някаква особнячка. Но в момента не е такава с мен.

-Ти...разговаряш с мен...Защо аз?

- Почувствах, че мога да ти бъда полезна в болката ти- отговаря тъжно- Трябваше да разбереш, че има и друг човек, който преживява такава скръб.

- Когато изгуби майка си, имаше ли някой до теб?- надявам се да каже "да".

- Не. Никой не разбра, колко тежко го преживях. Никой не знаеше какво правя- как крещях срещу стената и лежах с часове върху пода, гледайки в една точка. Не разговарях с никого, не че някой можеше да ми влезе в положението. Тишината беше начин на оцеляване.

Аз също си мълчах. Разбира се не точно като нея, но пазех в тайна болестта на татко и не споделях. До миналата година той беше стъбилен, дори през пролетта направих купон в къщи за приятелите от отбора и той си бъбреше весело с нас. Влоши се в последно време, в последния месец. Това не е тайна, която мога да крия вечно и все някога ще се разбере, но засега все още нямам сила да споделя с някого.

- Маги!- разнася се обезпокоително гласа на Брейди и момичето до мен се напряга. Тя се усмихна леко и слизайки бързо се отправя по посока гласът на братовчед си. Не иска той по никакъв начин да ни засече заедно.