До Петък Вечер

Untitled Part 25

Необходима си ми

Маги

Татко беше отведен в болницата тази нощ с линейка.

Препрочитам съобщението от Уест и хуквам по стълбите да намеря някой от семейството. Той не ми е написал подробности- само, че иска да съм до него. В кухнята заварвам чичо да чете сутрешния вестник и му подавам телефона със SMS- a.

- О, Боже!- казва и от своя страна хуква да събуди леля и Брейди. Това ми дава време да си измия зъбите и да се преоблека.

В колата всички сме мълчаливи. Брейди потропва с крак, гледайки през прозореца. Той пръв се появи след събуждането от баща му. Лицето изразяваше загриженост и безсилие, че не може да направи повече за приятеля си. Май така реагират истинските приятели. Не си спомням някои от бившите ми приятели да е бил съпричастен с моето нещастие.

- Мисля, че трябва да съобщя на момчетата от отбора- накрая промълвява братовчед ми- Те трябва да са наясно и съм сигурен, че ще поискат да са до Уест.

- Съгласен съм, сине. След като видим какво е положението с Джуд- иди на някое по-тихо място и се обади. Сега са му необходими истински приятели.

- Значи той ти писа?- пита ме Брейди и кимвам.

- Някакви подробности?

Поклащам с глава и подавам телефона с краткото съобщение.

Той го чете няколко пъти.

- Благодаря, че си до него в тези моменти. Трудно ми беше да осмисля, цялата тази връзка между вас, но е хубаво, че присъствието ти е помагало.

Не е нужно да ми благодари. Това е Уест. За него бих сторила всичко.

Вибриращ сигнал на телефона ми кара всички да се смълчат.

Туморът на татко притиска вена или някакъв друг орган. Опитват се да спрат кръвоизлива. Ние сме на четвъртия етаж, в лявото крило- в чакалнята.

Бързо отговарям.

По пътя сме. Почти пристигаме.

После подавам телефона на Брейди за да съобщи информацията на родителите си. Телефона трепва в ръцете му и той прочита друг текст от Уест.

Добре. Необходима си ми.

Затварям очи и почвам да се моля, макар да осъзнавам, че състоянието на господин Ашби е такова, че едва ли могат да го спасят, но въпреки това се молех на Бог.

Пристигайки, чичо Буун ни оставя пред входа на болницата и отива да търси място да паркира. Не можех да чакам никого от тях и бързо се насочвам към асансьорите за да стигна до него. Ако с баща му се е случило непоправимото- трябваше да му дам цялата си обич и подкрепа. Той ще разбере.

Качих се на четвъртия етаж и когато вратите се отварят- Уест е прд мен, все едно ме е очаквал.

- Здравей- казва и ръцете ни се сплитат, привлечени като магнит.

- Какво е положението?- шептя.

- Само мама е допусната вътре- стиска силно ръката ми- За сега са го стъбилизирали, но трябва да остане за наблюдение и за допълнителни маниполации.

Месеци наред приятелят ми се притесняваше да заспи, мислейки, че баща му може да умре докато той си почива. И може би денят е дошъл, но ще го успокоя.

- Значи нещата вървят към добре- галя ръката му- Да изчакаме в чакалнята за новини.

- Добре-съгласява се.

Стените в чакалнята са чисто бели. Винаги съм се плашела от този студен, стерилен цвят. Не бих искала да умирам на такова място.
Никога не съм била истински влюбена и не разпознавам това чувство, но в този момент осъзнавам, че Уест Ашби е най- важния човек в живота ми. Обичам го от цялото си сърце. И съм готова да бъда такава, каквато той иска да бъда. Дори и завинаги да си остана "просто приятелка".