До Петък Вечер

Untitled Part 28

Те не бяха си отишли

Уест

Изпратих Маги и семейство Хигенс към домът им в десет вечерта. Тя не искаше да ме оставя, но беше нужно да поспи. Беше моя опора през целия ден и се изтощи. Буун ми обеща, че първото нещо което ще направи на другия ден е да я докара в болницата. Ние с мама щяхме останем за през нощта.

В 4.53 сутринта баща ми взе последната си глътка въздух. Не бях заспал. Не можах, но мама беше задрямала, така че я разбудих преди да дойдат медицинските сестри. Тя дълго целуваше лицето му и повтаряше отново и отново колко много силно го обича, а после се хвърли в моите прегръдки и горко се раздира.

Така прегърнати стояхме и наблюдавахме как медицинските работници изключват апаратурата, като безмълвно се прощавах с него. С най- добрия човек, когото някога съм познавал. Той отчаяно се бори с тази коварна болест, но не можа да я победи. Както му обещах, ще поема грижата за мама и няма да го подведа.

Когато дойде време да си тръгнем- хванах ръката на мама, погледнахме за последен път към тялото му и излязохме. Очаквах чакалнята да бъде празна, но се оказва, че Брейди, Наш, Ганър, Айза и Райкър седят на столовете и дремят. Те не бяха си отишли. Дори да си мислех, че съм изпратил всичките посетители в къщи- тези петимата бяха останали. Ние бяхме добри приятели и съотборници във футболния тим още от деца, но в този момент те са като част от моето семейство.

- Ще позвъня на баба ти. Тя би искала да знае. Ти разбуди момчетата и им кажи.

Майката на моята майка не ни посещаваше често. Преди много години бяхме ходили на гости, оттогава я знам като кисела, свадлива богаташка, която гледаше отвисоко на живота, който мама бе избрала с тате. Дядо ми е умрял, когато съм бил на пет, така, че не го помня много. Те са единствените баба и дядо, които познавам, защото родителите на баща ми са починали в катастрофа, когато той е бил още в колежа. Както той, така и мама са били единствени деца в семействата.

Вцепенявам се. Имам усещане, че съм в някакава паралелна илюзия и скоро ще се съвзема. Ще се прибера у дома и баща ми ще ни чака. Ще помоли мама да му направи кюфтета и ще ме заразпитва как е минал денят ми. Много е трудно да осъзная, че татко наистина умря.

Приближавам Брейди, който спи, нахлупил бейзболна шапка на лицето си. Докосването по рамото му веднага го събужда и той отмества шапката. Не е нужно да казвам нищо. Той разбира. Става и ме прегръща