До Петък Вечер

Untitled Part 46

Втори опит

Маги

Той току- що каза, че ме обича...Уест ме обича. Това са думите...тези, които сърцето ми желаеше да чуе. Цялата болка и тъга излизат от душата, където мислех, че имат своя постоянен дом. Уест Ашби ме обичаше.

- Почакай!- извиквам след минута, за което време вече е прекосил половината коридор и той замръзва на място, но не се обръща. 

Изтичвам за да застана пред него. В очите му съзрях мъничка надежда.

- Уест, това, което каза...трудно е да го повярвам. Не искам някой ден да се събудиш и да осъзнаеш, че не съм ти необходима. Ти стана важен за мен и трудно ще преживея подобен удар , защото Аз също те обичам.

Той обхваща нежно лицето ми с ръце.

- Слава Богу- прошепва преди да помилва долната ми устна с пръста си.

- Изглежда, че не си добър в това да даваш "свободно пространство"- прогърмява до нас гласът на братовчед ми и това ме плаши.

Уест се подсмихва, докосва носа ми преди да се обърне към него.

- Изглежда- да.

- Е, поне тя е доволна- кикоти се Брейди и ме поглежда за да потвърдя.

- Да, много съм щастлива.

- Тогава докажи, че я заслужаваш, приятелю- поставя ръката си на рамото му.

- Това е сигурно.

- Добре- казва Брейди- Защото аз не мога да сритам задника на Рейли, но ти знаеш как да постъпиш, нали?...

Тази вечер е срещата ми с Уест. Истинската. На такава, на които ходят двойките. Нещо, което не съм имала преди.

Малко ми е странно, когато чичо Буун строго пита приятелят ми, къде ще ходим, да се грижи добре за мен и да ме върнел до единадесет вечерта. Май когато той прескачаше през прозореца за да се видим- беше по-добре. Уест обаче не изглеждаше ни най- малко смутен, напротив беше много доволен.

- Ела по- близо- казва, след като сме се качили в пикапа и ме придърпва към себе си. Правя го с радост- Не ме попита къде отиваме?

- Все ми е едно, след като съм с теб.

- Това чувство ми е познато.

- Все пак, къде отиваме?- слагам главата си на рамото му. Не, че съм обезпокоена, но ми е любопитно.