До Петък Вечер

Untitled Part 14

Съжаляваш ли за нещо?

Уест

Маги си отиде в стаята в момента в който започнахме да гледаме записа от футболния мач. Бях спокоен и отпуснат, че направо не съм усетил кога се е измъкнала.

Знаех, че се смущава да бъде с нас, беше останала само заради мен. В момента също не мисля върху мача и главата ми е заета с това, което се случва в къщи. Исках да се прибера и да говоря с баща ми, дори и той да не ми отговаря. Само да съм до него.

Затова станах и тихо приближих Брейди, уведомявайки го, че ще се прибера. Също го помолих да ми изпрати номера от телефона на Маги. Той ми се довери и още преди да достигна до пикапа си, го получих като съобщение от приятеля си.

Отварям вратата на колата и хвърлям последен поглед към прозореца й. Беше там и ме гледаше. Помахах й. После бързо написах.

Аз съм. Брейди ми даде номера ти. Ако звънна, моля те, обади се!

Добре- само отговори.

Побързах към къщи. Искам да разкажа на баща си за Маги.

Влизайки в къщи, установявам колко е тихо. Работника от хосписа си е отишъл след като почти целия ден е бил у дома. На масата имаше бележка от мама, в която казва, че ми е оставила сандвич и цяла кана с домашен сладък чай. Татко я беше помолил да легне до него. Не бях гладен. У Брейди хапнах два залъка от тортата, но на сутринта мама ще види в хладилника, че не съм се докоснал до храната и ще се притесни. Затова взимам чая и сандвича и ги занасям в стаята си. Дори да не ям, поне тя няма да разбере.

Оставям храната на бюрото и изваждам телефона. Сладкото лице на Маги изпълва ума ми и набирам номера й. Обажда се след второто позвъняване.

- Здрасти- казва тихо. Въпреки, че е късно знам, че момчетата са още у Брейди.

- Да не би те събудих?

- Не. Седя на прозореца, където ме видя последния път.

Затварям очи и си я представям. През последните две години е била непрекъснато сам самичка. Без да говори с никого. Тази мисъл ме наранява. Но сега мога да се превърна в човека, който да й бъде полезен в изцелението. Приятеля от когото се нуждае.

- Имала ли си моменти, когато да ти е трудно да дишаш? Болката е толкова силна, притиска гърлото ти и не го пуска.

- Да. Това се казва паническа атака. Имала съм доста от тях, но откакто пристигнах тук- не ми се е случвало.

Значи не полудявам. Явно е нормално в тежки ситуации.

- Как ги преодоля?

Маги въздъхва.

- В началото не знаех какво да правя. Един път даже припаднах защото спрях да дишам. Но се научих веднага да мисля за нещо, което ме радва и с което съм щастлива. Това ми даде покой и не позволяваше на болката да ме контролира. Постепенно налягането в гърлото се нормализираше и започвах да дишам нормално.

Нещо, което да ми даде покой. Тя е. Тя е тази, която ме радва и ме прави щастлив.

- Страх ли те е вечер да затвориш очи?- продължавам да я питам.

- Да, защото сънувам кошмари. Случва се всяка нощ.

- И аз не мога да заспя. Все ми се струва, че ако се събудя на другия ден, него няма да го има.

Замълчаваме и слушаме дишането един на друг в телефонната слушалка.

- Някой ден ще се случи, Уест. Ще бъде много трудно. Това, което трябва да направиш е да извлечеш максимума от оставащото време. Да си до него, да му говориш, да държиш ръката му. Кажи му всичко, което чувстваш, което е необходимо. Така, че после да не съжаляваш, че не си го сторил.

- А ти?-питам- Съжаляваш ли за нещо?

- Да...За много неща- отговаря с мекия си говор.

- Сигурен съм, че си била дъщерята, за която мечтае всяка една майка и родителите ти са били много горди с теб.

Не отговаря и се учудвам дали не я принудих да говори повече отколкото трябва.

- Два часа преди смъртта й, се скарах с мама- засмива се горчиво тя- Развиках й се, че ми съсипва живота, защото исках да отида на един купон, организиран от моя съученичка и не ми позволи защото според нея е нямало достатъчен контрол от възрастни хора. Толкова много исках да отида и когато не ме пусна - едва ли не беше края на света. Само дето не подозирах, че края на света дойде два часа по-късно.

Милата ми тя- била е само на петнадесет години. Държала се е като всички тиинейджъри, които искат бързо да пораснат. Аз също съм имал подобни моменти. Загубила е майка си преди да й се извини, преди да оправят отношенията си.

- Сигурен съм, че е знаела, че не си имала впредвид всичките тежки думи, които си й казала в онзи момент- опитвам се да утеша Маги, макар да съзнавам, че това не е точния утешителен израз.

- Толкова се надявам да ми е простила в сърцето си , защото това е нещото, за което сигурно ще съжалявам до края на живота си- отвръща ми тя.