До Петък Вечер

Untitled Part 27

Не искам да се самосъжалявам

Маги

След като Уест отива в стаята на баща си- сядам до леля Корали. Тя ме милва по лицето и казва, че е горда с мен, защото го подкрепям в този труден момент.

Брейди е настрани и тихо говори с Айза, Ганър, Наш и Райкър. Сякаш усещат смъртта да е близо, но не знаят как да реагират и какво да кажат. Никой от тях до този момент не се е срещнал с нея, но аз знам какво е преживяването. Защото го понесох.

В следващия час идвя и Рейли и други ученици. Не съм много сигурна дали присъствието й тук е добра идея. Още с влизането си в чакалнята, забива поглед в мен, пълен със злоба и презрение. Както тя, така и Серина не разбраха, че отношенията ни с Уест са на друго ниво. За тях той не можеше да бъде това, което е с мен. Познавах част от него, която за тях беше непозната.

Чичо Буун, пие кафе и говори с треньорите по футбол. Израз на дълбока загриженост има по лицата им. Те много обичаха Уест, но мисля, че са обожавали Джуд Ашби- "златното момче" на Лоутън. Минават часове и просто чакаме.

Виждам как Рейли се приближава към братовчед ми и се опитва да го заговори. Той й отговаря учтиво, но видно не му е приятно присъствието й.

Изведнъж леля ме заговаря.

- В деня, когато се случи нещастието с теб- ние бяхме там...Не знам дали си спомняш? Беше ти много тежко и как иначе...да те благослови Господ. Сърцето ми се разкъсваше като те гледах как се криеше от всички, като малко зверче- все едно искаш да избягаш от нас. Сега обаче си тук и искам да знаеш колко много те обичаме, Маги. Разбирам, че не искаш да говориш за онзи момент и виждаш всичките тези хора, дошли в подрепа на семейство Ашби. Сигурно правиш асоциация, мислейки си, че тогава си била сама, но не беше- ние бяхме там, кръсницата ти Джори- също. Дойдоха полицаи, лекари, следователи, но не позволихме да те доближат за разпити, осъзнавайки крехкото ти психично състояние.

Не бях ги забравила- много добре си ги спомнях. Лицето на леля, потънало в скръб и сълзи- как не допускаше никой до мен, как ме пазеше. Бях замръзнала в собствената си мъка и сякаш не се интерсувах от нищо, случващо се покрай мен, но сега го осъзнавам и се радвам на закрилата й.

Поглеждам я и я прегръщам, което я разплаква. Бих искала да й кажа, че помня и съм благодарна, но днес е много емоционален ден- достаъчно е това, през което преминава семейството на Уест. Давам си задача, обаче, че в някой скорошен ден- ще си поговорим заедно.

Денят преваля и настъпва нощта. Чакалнята както и преди е пълна с народ. Брейди задремва на креслото, а Наш направо ляга на една пейка. За щастие Рейли си тръгва. Отдъхвам си когато така и не дочаква Уест за да говори с него.

Той се появява около осем вечерта. Оглежда ни докато не ме намира. Стомаха ми се свива на възел от страх. След като хваща ръката ми- се обърна към другите.

- Той е добре, макар да диша трудно. Сега спи...Бих искал да благодаря, че дойдохме. Ощеняваме загрижеността ви. Специално мама. Благодаря за всичко.

После се извърта към мен.

- Лекарите позволиха посещения...ако желаеш?- подканя ме и кимвам. Така хванати за ръка пристъпваме в стаята с големи прозорци, които позволяват на сестрите да наблюдават пациента. Оливия е поставила главата си до ръката на Джуд.

- Мисля, че мама е запала- тих е приятелят ми- Днес много плака, направо се изтощи от мъка- после слага ръката си на кръста ми- Ела, да седнем тук на дивана.

Сядаме и прегръща раменете ми. Гледаме трудното дишане на баща му.

- Не искам да се самосъжалявам и благодаря. Ако не беше ти- може би щях да изгубя ума си- целува върха на главата ми- Това да си с мен днес ми даде сила и казах на тате, всичко което чувствах...Направих го и съм сигурен, че дълбоко в съзнанието си го е чул.

Обръщам главата си и поглеждам образа му, все още набразден от тъга. Ще запечатам в съзнанието си всяка негова красива бръчка или трапчинка. Докосвам любимото лице за да бъде спокоен, макар да исках връзката ни да беше различна.

Движение разсейва уединението в което се гледаме- Оливия се е изправила в паника, но виждайки лекото движение на гърдите на мъжа си- се успокоява.

- Не искам да заспивам- казва уморено.

- Мамо, моля те...Тате би искал да си починеш- казва с нежност Уест.

Тя ни се усмихва.

- Маги радвам се, че ти позволиха да влезеш и си с нас. Ако Джуд не спеше и той щеше да се радва.

Спомних си последните ми посещения в домът им- той беше в добро състояние и се смееше. Живота е толкова непридвидим.

Оливия оправя одеялото на мъжа си и възглавницата му, после продължаваме да гледаме как той диша. Нямаше нужда да говорим каквото и да било. Пред лицето на скръбта и загубата не винаги може да се кажат правилните думи.

*Дойде ми музата за две глави, макар и много тъжни.