До Петък Вечер

Untitled Part 48

Оплаквах себе си

Маги

По пътя към дома се унесох в сън. Приклоних глава към рамото на Уест, а той ме прегърна с голямата си ръка. Успокоително е като си играе с косите ми. Усещам се защитена и това ми е необходимо, особено след срещата с маминия гроб. Не бях готова за тази среща и когато в началото държеше ръката ми- това ми даваше сила. След това придобих увереност, че няма да се разпадна и помолих за възможност да си поговаря с нея насаме. Споделих й много неща- за първата си среща с чичо Буун и леля Корали, за Брейди. После за Уест и болния му баща. След като приключих- трябва да призная, че приятелят ми беше прав- наистина се чувствах облекчена.

- Тате току-що ми изпрати съобщение. Иска да да й кажем днес- чувам шепота на Брейди.

Мускулите на Уест се стягат, а аз притварям силно очи. За мен ли говориха? Какво толкова предизвиква това загадъчно шептене?

- Не е ли по-добре друг ден, тя все още е под емоцията от "срещата с майка й"?- промълвява Уест.

Братовчед ми въздъхва.

- Съгласен съм с теб. Ще говоря с баща ми за това. А при теб какво става?...Майка ти? Върна ли се от Луизиана?

Майката на Уест се бе прибрала седмица преди тояа, но общо взето се държеше много странно. Често загаряше храната, която готвеше, забравяше различни неща и спеше до обяд. Знам, че Уест доста се безпокоеше за нея.

- Да, тя си е в къщи- отговаря и в гласа му има очевидна тревога.

Чакам да кажат още нещо, с което да разбера какво би могло да ми съобщи чичо, но те замълчават и решавам " да отворя очи".

- Хайде, поспаланке. Проспа целия път- дразни ме Брейди, а Уест се засмива и ме целува по главата.

- Защо не оставиш мъничето ми намира. Тя имаше дълъг ден.

Дааа...да- Уест знаеше за какво става дума. Дали ако го запитам, ще отговори?

- Благодаря- вглеждам се в красивото му лице.

- За теб винаги, скъпа- докосва нежно устните ми.

- Айде да престанете с тези ванилени глупости- уж се възмущава братовчед ми- Все пак не сте сами.

Когато пристигаме, Уест отива до дома си, но аз не мога да чакам и се спускам към кухнята, където е чичо, четящ някаква книга. Той ме поглежда над четивото си и виждам напрежение, което се опитва да прикрие с несигурна усмивка.

- Добре ли пътувахте?- пита.

- Беше ми необходима тази среща с нея- отговарям- Както сега ми е необходимо да разбера за какво си шушукаха Брейди и Уест?

- Скъпа, ти днес имаше труден ден- въздъхва Буун.

- Искам да разбера- настоятелна съм.

С знак той ми посочва да седна срещу него и се вглежда няколко секунди преди да ме заговори.

- Твоят баща...започва и страх започва да пълзи по крайниците ми- Мъртъв е, Маги...Днес са го намерили безжизнен в килията му.

Мъртъв е.

Тези думи би трябвало да ми дадат печал, опустошение или болка, но истината е че усещам само празнина. Преди си мислех, че бих била облекчена ако той е мъртъв, но не беше така. Този човек отне мама от мен. Разруши живота й и би трябвало да се радвам, че вече го няма и не ще видя лицето му...но не можах. Просто стоях безмълвно, повтаряйки си думите ...Мъртъв е.

Добрите спомени не надделяха над лошите. Толкова много печални случки и толкова съжаления.

Той считаше, че майка ми е просто вещ...красива вещ, която да притежава. В крайна сметка я бе получил, но след това я захвърли, все едно не означаваше нищо за него. А тя го обичаше. Виждах как го гледа и как всячески се опитваше да му угоди, но каквото и да правеше- все беше малко, все беше неправилно. Въпреки това- не я отпусна за да изживее живота си. Държеше я до себе си и полека- лека го унищожаваше, докато накрая не я приключи.

Замисляйки се за себе си- вярвах да ме е обичал. Имаше моменти, в които се чувствах нужна и специална. Не знаех дали въобще мама е имала такива периоди....Ненавиждах го. Често желаех той да умре. Сега желанието ми беше изпълнено, но имаше пустота...вакуум в душата.

- Момичето ми...въпреки всичко той ти беше баща. Няма значение...

- Не- прекъсвам чичо- Той не ми беше баща. Престана да ми бъде такъв, в деня в който уби мама. И не мога да скърбя за него, защото за мен той е мъртъв отпреди две години. Сега е само реален финал.

Чичо Буун няма какво да добави, само ме изпраща с поглед когато ставам от стола и се отправям към стаята си. След няколко минути с тихо почукване, влиза леля Корали да ме провери дали съм добре. Уверявам я, че всичко е наред, но искам да съм сама.

След около час- се отваря прозореца и Уест се вмъква при мен. Лицето му е пълно с тревога и безпокойство. Гледам го как се промъква от леглото с кръстосани крака. Уест ме придърпва към себе си и сълзите просто сами започват да текат. Притискайки се в него всъщност оплаквах това, което бях изгубила. Оплаквах мама и трагичната й смърт. Оплаквах Уест и баща му. Оплаквах и себе си.