До Петък Вечер

Untitled Part 49

Епилог

Уест

Отне ми няколко недели от както се запознахме за да си припомня коя беше Маги. То ме удари докато седяхме един ден в хола у Брейди и разглеждахме стари фотоалбуми...

Може да е било по времето, когато бяхме в седми клас по Коледа. Семейството на Брейди се готвеше да пътува до Тенеси за празнуване на праздника и поканиха и мен след изричното съгласие на родителите ми. Знаех, че там ще бъде горе-долу скучно, но щях да бъда с най-добрия си приятел- все щяхме да измислим интересни лудории. Винаги взимахме футболната топка и си я хвърляхме, дори и в снега. Домакините бяха приготвили изобилие от храна. Там имаше и едно момиче. Когато преди няколко години оново бях посетил роднините на Брейди- тя беше много малка, но сега ми хвана окото.

Брейди беше отишъл някъде да помогне на баща си, така, че бях решил да се разходя из къщата. Тръгвайки из коридора- чух плач зад полуотворена стая. Все още се чудех дали да вляза в стаята и леко надникнах, когато тя вдигна глава и ме поразиха най- красивите зелени, големи, разплакани очи. Дълга тъмна коса обрамчваше лицето й. Стаята й беше декорирана в розово и сребристо и ми напомни за приказка. Абсолютно пасваше на момичето.

Подсмръкна и не знаех дали да си тръгна или да й предложа помощта си. Мама ме е учила, че сълзите в очите на момичетата означават, че те се нуждаят от подкрепа.

- Не може да е чак толкова лошо. Все пак е Коледа- казвам в опит да я развеселя. Не й казах, че ми напомня на красива принцеса.

- Не го усещам като празник- изтрива сълзите си.

- Какво ще кажеш за веселите коледни химни и къщата ти, която е украсена толкова празнично, това не те ли кара да усетиш Коледния Дух?

Момичето поглежда настрани с тъжно лице.

- Не всичко това, което изглежда на пръв поглед по някакъв начин е така. Също се отнася и за хората.

На колко години е тя? Изглежда да сме на една и съща възраст, а тя говори като голям човек.

- Да не те е обидил някой от твоите приятели?- знаех за подобни драми в училище. Поне в нашето се случваха непрекъснато.

- Де да беше това- прошепва с наведена глава.

Тя съвсем се затвори в себе си и колкото да се опитвах да я предразположа да се зарадва- май не ми беше по силите.

- Виж, който и да е бил- не си струва чак така да тъжиш.

Отнове ме поглежда.

- Понякога не можем да изберем с кого да прекараме времето си. Например...нашите родители. Не ни е възможно да взимаме решения за тях....Отнася се до моят баща. Аз го обичам...Длъжна съм да го обичам. Но той й причинява болка. Мама така се старае да го зарадва, а той винаги излиза с други. Както и тази вечер. А беше й обещал.

Не знаех как да реагирам на това. Моите родители се обичаха и не можех да си представя баща ми по някакъв начин да нарани мама. Но това момиче изглежда има различен живот. Не й завиждам. Дори къщата й да е много красива и голяма, но не сградите правят щастието, а хората вътре.

- Ами...тогава това е лошо- казвам за да поддържам разговора.

- Да- подвръждава резервирано.

В този момент чуваме гласа на Брейди, който ме търси из къщата и оставих момичето, защото не успях да помогна в нищо. По- късно когато всички сядаме на Коледната трапеза, избягвах да я наблюдавам....

Гледах снимката, направена през онази вечер. Малкото й сладко тъжно лице и спомените наводниха главата ми. Напълно бях забравил за оново момиче и нейния проблем, но през онази Коледа благодарих на Бог за моите родители. Осъзнах, че съм благословен с тях.

- Това си ти- посочвам я на снимката. Тогава ме болеше за момичето и исках да се върна и да я прегърна утешително. Тя сподели тайната си на едно глупаво момче, което не знаеше как да я облекчи, за да се почувства по-добре.

Маги първоначало се замисля, а после лицето й се прояснява от разбиране.

- Господи...Спомних си. Бях много разстроена онази вечер. Макар да беше една от многото подобни вечери- нежно гали с пръст изображението ми на снимката- Ти беше единствения, на когото признах за ситуацията в къщи. Сега се замислям, че ако бях споделила на повече хора, може би мама щеше да бъде жива.

Привлякох я в прегръдка, за да не позволя да изпадне отново в тъга и съжаления.

- Ти беше дете. И двамата бяхме деца- объркани и незнаещи правилните отговори. Той е бил баща ти и ти си го обичала. Недей да се обвиняваш в нещо, което не си могла да контролираш.

Тя милва леко лицето ми.

- Благодаря ти.

- Обичам те- отговарям й.

- Обичам те- повтаря след мен.

Винаги са ми казвали, че моето бъдеще е на футболното поле и така мога да бъда велик. До скоро и аз исках това...Докато не открих човека, от който наистина се нуждаех. И тогава осъзнах, че единствената причина заради която исках да бъда велик беше само тя- Маги.

Край ❤

Книгата е превод. Тя е една от последните, писана от Аби Гланс. Както подозирате, съм й фенка. По принцип са 4 книги в тази поредица за тийнейджъри и училищен футбол. Нещо не ми допадат и преведох само тази. 😉