Елеонор и Кристалният череп

43 глава

   Когато на следващия ден Боб се събуди вече знаеше какво иска да направи. На първо място трябваше да чуе цялата история. Усещаше, че във вените и артериите му течеше не кръв, а бензин, защото гневът към Вернучи го възпламеняваше!

   Най- добрият му приятел не спираше да нарича Жи Верн влечуго, и точно такъв беше. Без дори да подозира, Боб беше негова пешка в играта на шах. Държеше го близо, в резерва, и го използваше когато имаше нужда. Целенасочено Жирон Вернучи го беше извикал като подкрепа, когато самият ръководител беше съсипал Джейк. Беше му наредил да стои с него, и вероятно идеята му е била да го привика отново. Като наемник беше късно, но за летец. Особено след като беше превъзмогнал страха си от пилотиране.

   Не просто, че вече не се страхуваше. След като научи истината имаше много неща, които искаше да направи заедно с летенето.

   Все пак не можеше да бъде сигурен в думите на генерал Марвън. Не че не му вярваше. Просто вътрешно искаше да го чуе от майка си. Затова взе телефона си и се обади. Само че... как можеше да пита директно? Освен това не можеше да бъде сигурен, че телефонът му не се подслушва. Или нейният. Мисълта тя да потвърди разказа изпращаше иглички по тялото му.

   Едно нещо му даваше сила, Джейк никога не беше харесвал Вернучи. И макар да беше принуден да се подчинява, беше видял истинската същност на стареца. Беше оцелял след онова с родителите му, след тренировъчната програма, след всички наказания, които му налагаше Жи Верн за неподчинението му. Боб поклати глава. "Пътят към Ада е покрит с добри намерения". След като вече знаеше част от историята, му се искаше да върне лентата назад. Той беше виновен за някои решения, които беше взел най- добрият му приятел. Той го беше подтикнал.

   И пак той някак трябваше да реши проблема.

  - Здравей, мамо!
  - Здравей, слънце! Как си, мили? Как е Джейк?
  - Добре. Сега съм в къщата на генерал Антонио Марвън.- Майка му замълча за малко.
  - Изпрати му поздрави от мен! Не съм го виждала или чувала от много време.- "Сега не е и много за гледане!" помисли си Боб.
  - Той ми разказа за вашите младини.- Майка му си пое рязко въздух. С всяка следваща дума Боб имаше чувството, че забива пирон, само че къде?
  - Добре ли е Антонио?- попита сериозно. Мекият 'и глас беше изчезнал. Боб си я представи как е затворила очи и се опитва да се овладее.
  - И по- добре е бил. Известно време е прекарал в Сърцето.- Чу "Господи!" от другата страна. Майка му знаеше какво се крие зад тези думи.- Спомена и за последния им разговор с баща ми. Истина ли е?