Елеонор и Кристалният череп

86 глава

   Вратата към аварийните стълби беше силно блъсната и достигна своя максимум на отваряне. Обратното движение на затваряне беше спряно от същата ръка, която я беше отворила. Тази на Боб Блейк. Ахна, когато видя кръвта и телата по стълбите, и вдигна поглед в търсене на онзи, чийто вик още кънтеше по етажите. Джейк.

   Мислено благодари на съобразителността си, че е скрил останалите черепи в едно сервизно помещение. И се обади на Саманта Кост, да ги прибере след това.

  - Господи!- възкликна тихо.

   Бързо осъзна, че трябва да затвори вратата, преди още един екип войници да се е появил. Вонята на кръв и желязо залепна за ноздрите му. Какво беше направил приятелят му само за няколко минути?! Затърси го с очи, надявайки се, че не е ранен. Там, по- нагоре, на междинния етаж, Джейк още дишаше тежко. Погледът му беше две черни бездни, пълни с омраза и гняв. Боб беше сигурен, че беше изчакал да види кой отваря вратата след собствения си вик. И ако беше някой друг, да убие и него. Русият мъж прескочи телата и взе по няколко стъпала наведнъж.

  - Не мога повече!- изпъшка Джейк, когато фокусира русата глава на Боб пред себе си. По черните му дрехи имаше кръв. По лицето и ръцете му, също.
  - Знам!- отговори Боб.- Хайде!

   Бягаха след тях. Търсиха ги. Джъстин стисна зъби. До сега се бяха измъкнали от два екипа, които патрулираха и ги търсеха. И на всичкото отгоре, глупавата сирена за тревога и призивът за мобилизация, го побъркваха. Отвориха вратата към аварийните стълби, чуха, че там има някой. Усетиха неприятна миризма. И бързо се отказаха да ги ползват. Бяха принудени да се изкачат по стандартните стълби, което се оказа по- трудно, отколкото звучеше. Най- накрая се добраха до Залата. Или поне така изглеждаше, съдейки от вратата с грандиозни размери напред. Джъстин се помоли Лиза да не грешеше, когато му каза, че са тръгнали натам. Ник първи стигна до бравата, дръпна вратата и влезе. След него плътно беше маят. Двамата се огледаха. Благодарение на луната, която хвърляше достатъчно светлина, успяха да видят всичко вътре. Което... е, очакваха нещо друго. Огромна зала, висока два етажа, с оскъдна мебелировка, съсредоточена покрай стените. Стаята изглеждаше някак празна.

  - Този вярно има болна фантазия за величине!- прошепна Ник, докато вървеше бавно през червения килим, право към масите.
  - Да беше само фантазия- смъмри Джъстин.