Елеонор и Кристалният череп

23 глава

   Добре, сега като се беше озовала на покрива на влака, какво се очакваше да направи? Огледа се- от едната страна скали, от другата- дълбок трап и гора някъде там по- далу. Влакът се движеше по релсова композиция, която вървеше точно по билото на трапа, и на притеснително близко разстояние до скалите. Не стигаше лошата локация, ами и съвсем скоро щеше слънцето да залезе. Просто чудесно!

   Побягна към локомотива. Трябваше да направи нещо- може би да откачи някак вагоните? Нали така правиха във филмите? Е, в нейният случай да стигне някак до машиниста и да го принуди да намали (без оръжия, но с усмивка и дим мак умения). След това да си скочи надолу по трапа, и накрая свободна и натъртена да се върне при останалите. Звучеше като план.

  - Ригел ще се погрижи. Аз ще се обадя в управлението. Може те да намерят нещо за...- Джулия говореше, но стъпките по тавана я спряха. Всички инстинктивно погледнаха нагоре, не че можеха да видят какво има навън.- Интересно!
  - Тя беше, която все се измъква от затвори, нали?- попита Дебора.
  - Не и този път- спокойно отговори Джулия, отвори прозореца и излезе навън. Не просто се подаде, а се набра и се качи на покрива.

   Филмите създаваха грешното впечатление, че да бягаш по движещ се влак е лесно. Подскачаш от вагон на вагон като малко зайче на китна зелена полянка и готово. Да, но не! Този влак се движеше много по- бързо. Съответно- от ускорението вятърът беше по-силен, буташе я с по- голяма сила и тя трудно се задържаше права. И залязващото слънце не помагаше особено.

   Зад себе си чу нечий други стъпки. Дано Дядо Коледа да беше подранил тази година! Обърна се. Джулия Марвън я гледаше с онзи поглед на надмощие през бялата си коса. Избута кичурите от лицето си, за да не 'и пречат.

  - Толкова скоро ни напускаш?
  - Липса на гостоприемство- простичко отвърна другата наследница.

   Джулия извади пистолет. Елеонор... имаше себе си. Все пак 'и бяха взели всички оръжия.

   Към тях се присъединиха Дебора, Зара и... Джейк. Отдели му миг. Ако можеше да спре времето, да се приближи и да направи нещо... Не. Нямаше да му удря шамар, все пак тя искаше той да продължи напред, макар сърцето да я болеше от това. Щеше да скочи от влака.

  - Делегация от четирима наемници са тук да те придружат лично до Вернучи.
  - Много мило, но ще си ходя!