Елеонор и Кристалният череп

55 глава

   Вратата на спалнята на Антонио Марвън се отвори по- рязко от необходимото. Беше придружена от глухи възклицания и залитане. Генерал Марвън отвори едва- едва очи и си помисли, че продължава да сънува. На прага на стаята му, макар и вкаменен, стоеше синът му, шокиран от вида на собствения си баща. Устата му потрепваше, не знаеше какво да каже. Очите му се лутаха, оглеждаха, и едва не се просълзиха. Куп възклицания и псувни се изляха като студена вода най- накрая. Зад него Пенелопе, Боб Брейк и Джулиано говореха и размахваха ръце, но останаха незабелязани.

  - Алесандро, сине!- възкликна Антонио Марвън и подаде напред немощната си, бинтована ръка. Очите му се насълзиха от щастие, че го вижда отново след толкова много години. Бащинското му сърце се изпълни с любов, гордост и пълноценна радост. Премигна няколко пъти, защото сълзите още повече размазваха силуета на сина му, а той не искаше и за миг да спре да го гледа.

   Чернокосият мъж се приближи до леглото му, пребледнял като болнична стена. Не беше Алесандро, макар много да приличаше на него. Беше Джакопо. Генералът сложи ръка на устата си от изненада. Как го беше сбъркал?! Сърцето му го прободе- синът му беше мъртъв, затова нямаше как да дойде при него. Никога повече!

  - Джейк! Какво правиш тук?- Точно това не биваше да става! Той не биваше да разбира!

   Племенникът му едва намираше сили да сдържи емоциите си. Устата му се отваряше и затваряше като на риба. Трепереше от нерви. И с право. Можеше само да си представя какво минава през главата му в този момент.

  - Кой?!- изръмжа най- накрая през зъби, зъщото, сигурен беше, искаше да се разкрещи.
  - Джейк- хвана го за раменете Боб и го задърпа към вратата,- моля те, да оставим вуйчо ти да спи! Ще ти обясня всичко!

   Всекидневната в имението не се беше променила откакто за последно я беше видял преди няколко месеца. Но собственикът беше. Джейк обикаляше като заключен бенгалски тигър в клетка. Боб и малкият му брат седяха на единия от двата дивана, един до друг, в пълно мълчание. Подобно на малки деца направили голяма беля и сега чакаха родителите да се успокоят и да ги накажат.

   Бутилките на бара изглеждаха примамливи за чупене. Имаше една, която беше почти празна, от любимото уиски на вуйчо му. Младият мъж стисна вместо това юмрукът си, почти до кръв, и продължи да обикаля нервно. Дори мислите в главата му като че ли крещяха. Вуйчо му...! Приличаше на...! Възкръснала мумия! Приличаше на намотан парцал, с който бяха чистили кланица! Целият беше подут. Посинен. А не можеше и да си представи какво се криеше под бинтовете и превръзките! Как се беше случило това? По- лошото беше, че инстинктите му го водеха към един по- важен въпрос, отговорът на който го беше страх да чуе, защото беше липсващото парченце на пъзела.