The Devil's daughter

Първата стъпка

"Част съм от частта, която бе начало,
от мрака част, родила светлина..."

Това ми повтаряше мама когато бях малка. Казваше, че съм специална и ,че прогонвам мрака със светлината си.

Тогава не разбирах какво се опитва да ми каже, не разбирах смисъла на цитата. Но сега е различно. Аз съм различна. И все пак още не мога да разбера този цитат.

Преди година щях да кажа ,че не съществуват Бог и Дявола, Рая и Ада. Щях да кажа, че това са измислици...
Но днес.. днес не мисля така.

Израстнах в градче наиме Манчестър в щата Върмонт.
Майка ми, Сара ме отгледа. Не познавах баща си. Единственото което знаех за него бе, че е лош човек. Той не искал да ме познава. Така твърдеше майка ми ,а и аз не исках да го познавам.
Детството ми беше нормално и изпълнено с игри. В училище бях прилежна ученичка, мажоретка със седем годишен опит като гимнастичка, ходех и на бойни изкуства, имах перфектните приятели и най-добра приятелка ,която би направила всичко за мен.
Никога не са ме лишавали от нищо. Напрактика имах перфектен живот, но сякаш нещо липсваше. Имах усещането за някаква празнота вътре в себе си. Имах чувството, че не се вписвам в този свят. Имах чувството, че се крие от мен дълбого пазена и мрачна тайна ,която е някак си свързана с мен или е за мен. Сякаш бях различна от останалите. Сякаш имах две страни: мрачна и светла. И мрачната ми страна беше заключена някъде дълбоко в мен и бе крита от мен през целия ми живот, докато светлата ми страна беше на показ.
Тогава не знаех какво означават тези ми чувства и усещания , но си остоваше факт ,че ги има.

А днес... днес знам истината за това коя съм, за това какво съм и за това кой е баща ми.
И честно казано когато вече знам истината се мразя, за дето я приех с такава лекота. Мразя се заради това което съм в действителност.

И ето ме днес, година след смъртта на майка ми , аз седя на гроба и за пръв път от както тя умря. Седях и не знаех какво да кажа. Няколко пъти отворих устата си ,но от там не излезе нищо. Накрая си поех въздух и казах:

- Здравей, мамо! Мина година. Как се изниза времето само ,а?- поех си дълбоко въздух и избърсах сълзите стичащи се по лицето ми.
-  Съжалявам... Съжалявам за всичко. Съжалявам за това ,че не идвах на гроба ти, съжалявам за това, че си мъртва заради мен, съжалявам ,че си ме отгледала въпреки, че си знаела кой е баща ми, съжалявам... Липсваш ми мамо! Толкова много, че чак ме боли като дишам. Ще ми се да можех да те зърна още веднъж, да чуя гласа ти, да осетя отплината ти, да мога да те прегърна и да усетя мириса ти. Мириса на майка. Бих дала всичко ,за да си те върна. Но факта си е факт и трябва да се примиря с това, че вече те няма.
Обичам те!