Last love sip

11

Защо Зейн реагира така? Какво беше направил Аштън за да го удари? Заради мен ли беше всичко? Само защото аз бях навън с него?

Тези въпроси не ми даваха мира цяла вечер. При най-малкия звук се напрягах от ужаса, че Зейн може да се върне и да ме нарани. Но най-лошото от всичко беше, че не спирам да мисля за това как Аштън не отвърна на ударите му. Защо изобщо не се защити, не го удари? Писна ми от толкова много размисли за тази вечер. Погледнах към часовникът и установих, че вече минаваше пет сутринта. Дали вече е буден? Без да се замислям грабнах телефона на Зейн, който беше оставен на нощното му шкафче. Отидох до якето си и извадих намачканото листче. Въведох номера му и го набрах, без да го премислям отново.
Изчаках няколко секунди преди да чуя дрезгавият му сънен глас.

-Ало?

-Хей... - изведнъж забравих какво исках да му кажа. -.. Аз съм.. Алис.

-Алис? Какво става? Всичко наред ли е? - не знам дали ми се е причуло, но сякаш гласът му се напрегна.

-Да...не.... Исках да те попитам дали си добре след като....

-И реши, че да ми се обадиш в пет сутринта е най-добрият избор?

-... Съжалявам, аз.. - притесних се и не можех да формирам дори едно изречение. Как може да съм толкова глупава.?

-Шегувам се. Радвам се, че си мислиш за мен. Поласкан съм.

-Не преигравай! Все пак Зейн те удари заради мен.

-Алис, ти нямаш вина! Просто... Явно аз съм го провокирал по някакъв начин за да ме удари.

-И въпреки това се чувствам виновна...

-Ако ти е толкова гузно, има начин да ми се реваншираш.

-За какво говориш? - надявах се да не каже това което си мисля.

-Излез с мен, Алис. - отдъхнах си след като чух отговорът му.

-Аз... - мога ли да изляза с него? Не постъпвам ли глупаво спрямо Зейн? Защо ми пука толкова за чувствата на човека, който сега най-вероятно е с друга? - Добре... Но за малко. - Не ми се мисли какво ще стане, когато Зейн разбере.

-Ще те взема в три, Алис. А сега се опитай да поспиш! Знам, че нямаш търпение да ме видиш, но не искам докато ти говоря да хъркаш на рамото ми. - обясни ми той, карайки ме да се засмея. Истински смях. Аз се смея... Липсваше ми. - Лека нощ, Алис!

-Лека нощ.. - казах и затворих. Начинът, по който изричаше името ми след почти всяко изречение, ме кара да настръхвам. Какво е това чувство?