Last love sip

28

Когато се прибрахме в къщи му помогнах да си легне и реших да му занеса нещо за хапване. Все още не мога да го проумея. Зейн е болен. Но защо не ми е казал? Защо e отказал да се лекува?
Когато бях готова отидох в стаята ни, заварвайки го полугол. Погледнах на другата страна и оставих таблата с храна върху шкафчето.

-Не трябва да ставаш, а да си почиваш. - обясних му.

-Ти ли щеше да ме преоблечеш? - попита развеселен, макар да съм сигурна, че знаеше отговора.

-Ако се наложи. - отвърнах, изненадвайки не само себе си.

-Пука ли ти?!

-Ако не ми пука, нямаше да те заведа в болницата, пренебрегвайки болката, която ти ми причини, Зейн!

-Защо изобщо си направи труда да ме спасяваш и без това скоро няма да...

-Няма да какво?

-Престани, Алис! Защо ме разпитваш!?

-А ти какво криеш?! Няма ли поне да ми кажеш, че си болен, Зейн! Знам, че едва ли ще подобря нещата, но щях да ти помогна! А ти скри от мен!-ядосах се.

-Не сме си чак толкова близки за да ти споделям всичко!

- Така е... ти си страхливец! - казах тихо.

-За какво говориш, по дяволите!?

-Страх те е да признаеш какво чувстваш за да не го използват срещу теб! Но не знаеш, че аз никога не бих постъпила така с теб!

-Но го правиш! Мамка му, всеки един, шибан, ден го правиш! И  какво ще направиш ако ти призная, че те харесвам? Казах ти веднъж да стоиш далеч от онзи изрод, а ти какво направи-точно обратното! -извика той.

-Той е мой приятел!

-Приятелите не се целуват!

-Какво значение има това, при положение, че ти ми изневеряваш и ме мразиш, а правиш с мен какво ли не!

-Защото не те мразя, по дяволите! - извика ми в отговор преди да разбие устните си в моите. За пръв път се чувствах така от целувката му. За пръв път исках да отвърна по свое желание. За пръв път си го признавам. Не го мразя. Не мога да го мразя, колкото и пъти да ме е наранявал, аз не мога да го мразя истински.