Last love sip

12

Бях готова за срещата с Аштън. Единственият проблем беше какво ще кажа на Зейн. Излязох от стаята и се огледах. Когато отидох в хола го забелязах на дивана. Явно спеше. Тръгнах към вратата, но чух гласът му и се сковах.

-Алис, къде отиваш? - попита ме той. Какво да му кажа? Ако му кажа истината ще стане нещо лошо,но ако се усети че го лъжа?

-Отивам да се разходя... - казах, но бях прекъсната.

-Не трябваше ли първо да попиташ за разрешение?

-А-аз... Може ли да изляза?

-Да,добре,но ако не се върнеш до час...знаеш какво ще стане.! - затворих очи, опитвайки се да прекратя спомена. Последно излязох сама преди около месец. Исках да избягам от Зейн и това което ми причиняваше. След като ме намери ме завлече насила в къщата и ме заключи в мазето, а след като излязох от там... Не искам да си спомням. Излязох през вратата на секундата и тръгнах към пресечката където казах на Аштън да ме изчака. Когато пристигнах го видях застанал до едно от кафенетата. Странното беше, че е със слънчеви очила, а в момента по-скоро би завалял дъжд.

-Хей... - казах несигурно, привличайки вниманието му. Когато ме видя се усмихна, но не това ми направи впечатление. Устната му беше сцепена.

-Не боли толкова. - каза сякаш прочел мислите ми. Хвана ръката ми, а аз го погледнах изплашено. Какво прави? Ами ако Зейн е някъде тук и ни наблюдава?
Издърпах ръката си обратно, а той се засмя.

-Спокойно, Алис. Аз не хапя.... Много. - намигна ми той. Наблюдавах какво се случва наоколо. Или по-точно се оглеждах за Зейн докато Аштън сядаше на един от столовете в градината на заведението. Когато не видях никого си отдъхнах и седнах на стола срещу него.

-Би ли махнал очилата? Когато разговарям с някого искам да знам, че ме наблюдава.

-Така ми е добре, но щом настояваш... - след думите си свали очилата и останах шокирана. Лявото му око беше синьо, а веждата сцепена. Зейн ли му причини това? Заради мен?

-Не ме гледай така! - каза тихо и се усмихна, а аз още стоях с отворена уста.

-Много съжалявам, Аштън... - прошепнах и забих поглед в масичката пред себе си.

-Не си виновна ти... Нека да сменим темата...

-И за какво ще си говорим, Аштън?

-Харесва ми как звучи името ми от твоите устни. - опитах се да игнорирам думите му, отново сменяйки темата.

-Защо толкова искаше да дойда? Тук съм и сега какво? - попитах любопитна да разбера причината.

-Просто исках да те видя... Красива си. - каза той, карайки ме да се изчервя. Той каза, че съм красива? Не, мамка му! Той ме харесва!

-Аштън.. - започнах, посочвайки нас двамата. -.. това не е среща! Няма как да има нищо между нас, нали го знаеш?!

-И защо? Аз те харесвам, а щом си тук очевидно, че и аз не съм ти безразличен. - какво? Не вяряах, че ще си помисли подобно нещо. Но защо? Аз не го познавам! Изправих се от стола, искайки да си тръгна, но той стана след мен и ме изпревари, препречвайки пътя ми.

-Мръдни! - казах му, но той не ме послуша. Повторих още няколко пъти, но така и не помръдна. - Аштън, казах ти да се разкараш!

-Не и преди да ми отговориш! Защо не може да има нищо между нас!? - продължаваш да упорства. Накрая не издържах.

-Защото съм омъжена, идиот такъв! Зейн е мой съпруг! - извиках, наблюдавайки реакцията му. Гледаше ме известно време след което просто се обърна и си тръгна... Съжалявам ако съм му дала празни надежди, но това е истината. Нито той, нито аз мога да променя нещо,колкото и да опитвам.