Бях готова за срещата с Аштън. Единственият проблем беше какво ще кажа на Зейн. Излязох от стаята и се огледах. Когато отидох в хола го забелязах на дивана. Явно спеше. Тръгнах към вратата, но чух гласът му и се сковах.
-Алис, къде отиваш? - попита ме той. Какво да му кажа? Ако му кажа истината ще стане нещо лошо,но ако се усети че го лъжа?
-Отивам да се разходя... - казах, но бях прекъсната.
-Не трябваше ли първо да попиташ за разрешение?
-А-аз... Може ли да изляза?
-Да,добре,но ако не се върнеш до час...знаеш какво ще стане.! - затворих очи, опитвайки се да прекратя спомена. Последно излязох сама преди около месец. Исках да избягам от Зейн и това което ми причиняваше. След като ме намери ме завлече насила в къщата и ме заключи в мазето, а след като излязох от там... Не искам да си спомням. Излязох през вратата на секундата и тръгнах към пресечката където казах на Аштън да ме изчака. Когато пристигнах го видях застанал до едно от кафенетата. Странното беше, че е със слънчеви очила, а в момента по-скоро би завалял дъжд.
-Хей... - казах несигурно, привличайки вниманието му. Когато ме видя се усмихна, но не това ми направи впечатление. Устната му беше сцепена.
-Не боли толкова. - каза сякаш прочел мислите ми. Хвана ръката ми, а аз го погледнах изплашено. Какво прави? Ами ако Зейн е някъде тук и ни наблюдава?
Издърпах ръката си обратно, а той се засмя.-Спокойно, Алис. Аз не хапя.... Много. - намигна ми той. Наблюдавах какво се случва наоколо. Или по-точно се оглеждах за Зейн докато Аштън сядаше на един от столовете в градината на заведението. Когато не видях никого си отдъхнах и седнах на стола срещу него.
-Би ли махнал очилата? Когато разговарям с някого искам да знам, че ме наблюдава.
-Така ми е добре, но щом настояваш... - след думите си свали очилата и останах шокирана. Лявото му око беше синьо, а веждата сцепена. Зейн ли му причини това? Заради мен?
-Не ме гледай така! - каза тихо и се усмихна, а аз още стоях с отворена уста.
-Много съжалявам, Аштън... - прошепнах и забих поглед в масичката пред себе си.
-Не си виновна ти... Нека да сменим темата...
-И за какво ще си говорим, Аштън?
-Харесва ми как звучи името ми от твоите устни. - опитах се да игнорирам думите му, отново сменяйки темата.
-Защо толкова искаше да дойда? Тук съм и сега какво? - попитах любопитна да разбера причината.
-Просто исках да те видя... Красива си. - каза той, карайки ме да се изчервя. Той каза, че съм красива? Не, мамка му! Той ме харесва!
-Аштън.. - започнах, посочвайки нас двамата. -.. това не е среща! Няма как да има нищо между нас, нали го знаеш?!
-И защо? Аз те харесвам, а щом си тук очевидно, че и аз не съм ти безразличен. - какво? Не вяряах, че ще си помисли подобно нещо. Но защо? Аз не го познавам! Изправих се от стола, искайки да си тръгна, но той стана след мен и ме изпревари, препречвайки пътя ми.
-Мръдни! - казах му, но той не ме послуша. Повторих още няколко пъти, но така и не помръдна. - Аштън, казах ти да се разкараш!
-Не и преди да ми отговориш! Защо не може да има нищо между нас!? - продължаваш да упорства. Накрая не издържах.
-Защото съм омъжена, идиот такъв! Зейн е мой съпруг! - извиках, наблюдавайки реакцията му. Гледаше ме известно време след което просто се обърна и си тръгна... Съжалявам ако съм му дала празни надежди, но това е истината. Нито той, нито аз мога да променя нещо,колкото и да опитвам.
YOU ARE READING
Last love sip
FanfictionТова беше последният ми шанс да го обичам. Последният му шанс да си прости. Последния ми шанс да му покажа какво значи любов. Последният му шанс да разбере какво значи любов. Това беше нашата последна глътка любов...