Last love sip

37

-Алис... Моля те.-Зейн продължаваше да опорства да му отворя.

-Остави ме сама, Зейн. - помолих го за пореден път.

-Нямаше да отида. Казах ѝ го за да се разкара,но исках да ѝ обясня, че вече имам теб и не искам да ме доближава.... Алис, повярвай ми! Нямам нужда от нея. Не исках да те разстроя така. Чувствам се като глупак, знаеш ли? Въпреки всичко, което съм ти причинил, ти остана до мен. И сега се чувствам така, сякаш се опитвам да ти докажа, че си сгрешила, давайки ми шанс.-Стоях и го слушах, без да казвам каквото и да е.

-Искаше да ти споделям. Ако го направя, ще се почувстваш ли по-добре? - мълчах и продължавах да го слушам. Звучеше отчаяно. Защо? Наистина ли му пука?

-Алис... Никога до сега не съм се чувствал така. Сякаш съм направил някаква беля и чакам да ми се скарат. Имам в предвид... Виновен. Не говоря само заради това преди малко, а за последните месеци. Усещам вина. Исках да заспя, но не можех за това се наливах като глупак, а след това идвах в нашата стая. Наблюдавах те докато спеше и си изливах душата, защото имах чувството, че ако ме чуеш ще ме напуснеш. Държах те далеч от всички за да не ги харесаш повече от мен. Отричах, че е защото се влюбвам. Все пак не знаех какво е любов. Когато разбрах за болестта, започнах да размишлявам за всичко и изведнъж в мен се появи силното желание да разбера какво е любов. Защо всички толкова я искат? Защо плачат и се молят отново да я изпитат? Нали наранява. Не ги разбирах... За пръв път, усетих болка от това, че те наранявам беше когато разбрах за болестта. Мислех си, че лекарствата ми размътват главата. Е, оказа се любовта. Сега всеки път, когато те видя разплакана усещам силна болка в гърдите си. И знаеш ли? Не съжалявам... - опитвах се да спра хлипанията си, но не успях. По дяволите, не знаех, че се чувства така. Изправих се и отворих вратата, приковавайки вниманието му. Той бе седнал до вратата на банята и до преди да изляза, зяпал стената срещу него. Очите му бяха червени, както никога до сега. Мразя се, че му причинявам това.

-С-съжалявам. - казах преди да се хвърля в прегръдките му.

-Всичко е наред, Алис... Имам нещо за теб. - отделих се от него и го погледнах. Той изтри сълзите ми и хвана ръката ми, повеждайки ме към стаята ни. Извади нещо и ми го подаде. - Искам да го отвориш, само тогава, когато усещаш липсата ми. - кимнах и го поех в ръцете си. Пъхнах го в чантата си, която бе на пода и се върнах при Зейн.

-Какво е това?

-Не ме питай, моля те. - кимнах и отново се сгуших в прегръдките му. Не искам да го отварям, защото знам, че ако го направя него вече няма да го има...