Животът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво.
Това е мигът, в който се чувствам свободна.
Думите...
"Нямаш ли сърце?", всички питат ме с тъжни гласове. "Не", отговорът неумолимо ме зове и безчувствено усмихвам се.
"Как може да не чувстваш нищо?", продължават любопитно, всичко още им се струва нелогично. "Куха съм отвътре", промълвявам тихо. "Няма смисъл, моля ви, твърде е лично"
"Но кажи ни, как да ти помогнем?", хвърлят ми отново поглед разтревожен, но струва ми се, че е повече престорен. "Към душата ми пътят е затворен", отвръщам с глас отровен. "Болката в мен отдавна пусна корен"
"Някога изобщо ще се промениш ли?", бълват въпросите към мен излишни, докато се давя в тъмни мисли. "Щастието и красотата са изгнили", изричам думите горчиви. "Няма тук промяна, ни живот, ни сили"
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
