Животът ме направи една бъркотия от емоции. Оплитам се в собствения си хаос с всеки изминал ден и чувството е задушаващо. Но изкуството освобождава душата ми от болката и я превръща в нещо красиво.
Това е мигът, в който се чувствам свободна.
Думите...
Казват, че за да си труп, трябва първо смъртта да те целуне,
да те подмами с песен в своите покои. Душата ти да се откъсне с порив устремен нагоре, а тялото прогнило да бъде положено в ковчег. Там, дълбоко под земята, заобиколен от пръст и червеи, човек да се превърне вече в мъртвец. Плътта ще се разложи, ще останат само прах и кости с дъх на спомен за пагубното време. За същестуването ще напомня само една печална надгробна плоча с надпис: "Исках да живея, но животът, без да пита, от този свят отне ме".
Но има трупове, които още дишат, кръвта им тласка се от равномерен пулс. Те в дървени ковчези не живеят, но знаят каква е смъртта им на вкус. Мислите им са отровени, сърцата им - кухи черупки. В порочен кръг са на омраза затворени, за живота са слепи и глухи. Гробът е техен отдушник, блян, пристан, към който протягат ръце. Злочестата кончина на душите им прави телата ненужни, но вечният сън така и не идва, а времето тече ли, тече. Живите мъртви все още са тук, като призраци бродят безцелно с раздърпани дрехи и празни очи, отчаяно шепнейки с последни сили: "Децата на смъртта са на живота заложници, моля, спасете ни".
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
