Без заглавие

*Разкритие*

В този свят- където любовта преплетена е със измама,
където на щастието режат се крилата,
а красотата веч я няма

Заслужава ли си да живея,
да комнея,
за твоята любов,
за теб,
проклет измамник,
да милея??

Защо да трябва да се боря?
Отказвам за пореден път със себе си да споря.
Зная как ще свърши,
още във самото ни начало всичко ще привърши.

Всеки, който се опита да ме опознае,
бяга.
Болката гърдите стяга.
Душата си пред някого разкривам,
след това парченцата от нея аз събирам.

Какъв е смисълът тогава?
Нови хора, нови роли,
думите са променени, маските-сменени.

Ала историята се повтаря

(какъв ли ще е края?)

Естествено, аз вече зная.

Пак ще бъда наранена.
Сама, на мънички парченца разделена.
Плачеща, ридаеща, на мъничко кълбенце свита,
в тъмнината на нощта от всичко живо скрита.

И в сърцето ми ще зейне яма,
нова, още по-голяма.
След поредната измама
начин да запълня тази бездна няма.

(докога?)

Колко още мога да понеса?
Преди на земята да се строполя.

Дано поне в прахта намеря някаква утеха...

(остана ли изобщо нещо цяло в мен?)

На напразните надежди съм във плен.

Капки кръв по земята,
очи- насочени към небесата.
Изход търся- не намирам.
Кристали отчаяние при себе си прибирам.

(бавно от лицето на Земята се изтривам)

:)