Без заглавие

*Едно откровение*

Думи безбройни, пропити със страдание,
обвиват сърцето ми в тягостно мълчание,
отнемайки от светлината му последна.
И гасне то за ласки зажадняло
надеждата е все по-бледна,
че някога отново пак ще бъде цяло...
Отеква стон, един-единствен в мрака на душата непрогледен
И затихва,
изчезва някъде безследен
Топи се
като капка сняг под палещото слънце,
а от щастието останало е зрънце
Сърце - обгърнато насила с мрак
кръвта из тялото смразява,
превръщайки я във сгъстен живак
и самичко чупейки се,
се предава