『 Loss or victory?』

¦36¦

-Тейонг вчера бе описан от болницата, което означава, че днес трябва да е на училище.-съобщи бащата на синьокосата алфа, което доста обърка двойка пред него.

-Да и какво от това, шефе?-попита объркано Теил, смръщвайки веждите си.

Хансол също се намръщи заедно с него, след което кимна в съгласие, подкрепяйки другото момче.

-Искам някой от вас двамата да го наблюдава.

-Но защо? Нямате доверие на синът си ли?-обади се Хансол.

-Може и да се каже. Имам чувството, че той също крие нещо от нас. За негово добро е да не се замесва толкова навътре в живота на дивите върколаци. Все още е твърде млад и до колкото разбрахме не достатъчно опитен.-възрастният мъж заобиколи бюрото си и седна на големия кожен стол. Постави ръце върху дървената повърхност, сплитайки ги.-Налага се да го държим, колкото се може по-далеч от тези неща. Особено сега, когато се върна в градът. Не искам да предизвика паника около връстниците си.

Двете по-малки момчета се спогледаха, след което примирено кимнаха, съгласявайки се с поставената им задача. Нямаха друг избор. Щом бяха част от глутницата трябваше да спазват заповедите на по-главните от тях. Което значеше, че трябваше напълно да се подчинят на бащата на Тейонг.

-Знам, че и двамата се сближихте с него и сигурно ви е трудно да криете вече подобни неща от него, но не искам отново да бъде в опасност и то по моя вина. На няколко пъти бях на косъм да изгубя единственото си дете.-бащата на Тейонг затвори очите си и въздъхна.-Ако случайно позволя отново да му се случи нещо подобно и този път не успеем да го спрем, не знам какво бих направил. Сигурно бих посегнал на собственият си живот.

-Господарю И, моля ви, не говорете подобни неща.-обади се асистентката му, която седеше встрани от тях и до преди малко слушаше тихо без да се намесва.

-Ленали, не си мисли, че ако оставя сина си да се превърне в една от онези твари, няма да си причиня нещо! Със сигурност бих прибягнал към нещо, с което да се накажа за болката, която ще изпита детето ми! Дори ще ме е срам да се прибера вкъщи и да кажа на жена ми какво се е случило!-господин И звучеше ядосано, а от погледът му се виждаше, че говори напълно сериозно.

Младото момиче се поклони извинително, след което продължи да държи погледа си към пода, не смеейки да погледне шефа си. Другите две момчета погледнаха жално асистентката на шефа си, след което самия него. Не мислеха, че бе правилно да вика на момичето, особено щом то просто му мислеше доброто.