Danger life (Book 3)

Глава 4

~ На следващия ден ~

Бях в някаква стая. Нямаше прозорци, а само една голяма метална и тежка врата с малко прозорче, на което имаше решетка и самата стая наподобяваше килия. Беше ужасно тъмно и почти нищо не виждах. Опитах да помръдна, но нещо ме спря. Огледах се. Бях окован за стената, с вериги по цялото ми тяло. Започнах да се боря да се измъкна, но дори със силата ми не можах.
Някой отвори металната врата. Беше някаква жена. Изглеждаше ми страшно позната, но заради тъмнината не виждах коя е.
"Никога не се отказваш нали, Джейсън?" попита и зловещия й смях се рязнесе навсякъде. "Не. Ти си точно като майка си. Тя също беше борбена и не се отказвашв лесно. Жалко, че не можа да те види преди да й разкъсам гърлото." сякаш сърцето ми падна в стомаха от думите й. "Знаеш ли какво каза точно преди да умре? Ще ти кажа." проближи устата си до ухото ми. "Каза.... 'Джейсън'."
Опитах се да се освобдя и да й се нахвърля, но не успях. Тя ме погледна и отново се засмя...

Събудих се като рязко си поех дъх. Бях изпотен и дишах тежко. Станах рязко от леглото и отидох в банята. Пуснах водата и си наплисках лицето. Разтърсих глава и се погледах в огледалото. Очите ми смениха цвета си на червен. Премигах няколко пъти и пак възвърнаха нормалния си светло кафяв цвят.

~ Малко по късно през деня ~

Вървях по коридора като безброй ученици се блъскаха в мен. Не съм спрял да мисля за кошмара ми от сутринта. Колкото и странно да звучи... Никога не съм сънувал кошмари. Не знам как, но не съм.
Изведнъж се сбъсках лице в лице с някой.

"Ей, внимавай---" Шей прекъсна като ме видя.

"Извинявай." казах.

Минах покрай нея и тръгнах отново по коридора, но усетих, че тръгна след мен. Завих зад ъгъла, а все така вървеше на около пет метра зад мен опитвайки се да ме настигне.

"Ей, Джейсън!" чух как ме вика, но не се обърнах.

Отново имам чувството, че ще се задуша. Тръгнах бързо към изхода.
Излязох като си поех дълбоко дъх като се подпрях на една стена.

"Джейсън? Джейсън, добре ли си?" Шейлийн дойде при мен.

"Да. Добре съм." казах.

"Какво стана?"

"Просто..... няма значение. Добре съм."

Изправих се и отново си поех дълбоко дъх.

"Сигурен ли си?" попита ме. "Не ми изглеждаш добре."

"Казах ти, че нищо ми няма." казах рязко и по всоко, а тя се стресна. "Извинявай. Не исках."

"Не. Няма проблем." тя погледна настрани. "Трябва да влизам в час."

"Да." също погледах настрани. "Аз също."

Тя се обърна и влезе в училището.
Въобще не бях в настроение да оставам. Обърнах се в обратната посока и тръгнах да се разхождам. Така или иначе няма да мога да се концентрирам в час. Няма смисъл да стоя.
Разхожах се по улиците на града. Завих в една по тясна и тъмна. Макар дс мразя такива места беше най пряк път.
Пред мен изведнъж изкочиха трима мъже. Алармата за неприятности в главата ми засвири с пълна сила. Спрях се на място. Обърнах се рязко и тръгнах в другата посока, но се спрях веднага щом видях още трима от тях. Браво, Джейсън! Успя да се забъркаш в неприятности! Честито, подписа си смъртната присъда! Някой ме хвана в гръб и притисна нещо към устата и носа ми. За момент започнах да се съпротивлявам, но в следващия цялото ми тяло започна да се отпуска и всичко ми стана черно...