Danger life (Book 3)

Глава 26

- Три дни по късно -

Тъмнина... Това беше единственото, което виждах. Протегнах ръце напред и веднаха усетих нещо студено. Като метал. Бях в нещо като метална кутия и нямаше място да се обърна. Беше с моята височина и ширина. Като направен за мен. Имаше и таван, но имаше... дупки... Защо, по дяволите, има дупки в тавана?
Изведнъж усетих капки стичащи се по ръцете ми. О, не... Скоро върху мен започна да се изливат огромни количества вода, пълнейки кутията, в която бях. Започнах да удрям където ми падне и не спирайки да викам, а водата се усилваше. Когато водата стигна до врата ми не знаех какво да правя... Не можех да удрям повече. Докато се усетя вече бях под водата, а всичко ми стана черно...

Събудих се рязко поемайки си въздух... Защо? Защо тези кошмари не спират? Продължаваха, а болката в гърба ми се усилваше все повече. Нещо става, но идея си нямам какво точно.
Огледнах се. Всички спяха. Нормално... Извървяхме половината зона за три дни.

"Джейсън, пак ли?" обърнах се настрани гледайки Шей, която седеше и ме гледаше.

"Мхм." казах и погледнах напред.

"Това трябва ли да е притеснително? От както ни вкараха в Игрите това нещо се появи на гърба ти и не можеш да спиш заради тези кошмари."

"Въобще не знам какво е."

"Може би е свързано."

"Как?"

"Не знам... Това с кошмарите се е случвало и ма баща ми когато е бил тук. Никога преди това не е сънувал кошмари, а щом дойде се започна с тях. Сякаш самото място е... не знам... Може би има... някаква сила, която прави всичко това."

"Не знам, но май въобще няма да мога да спя ако се продължава с това."

"Следващата зона е Магическата. Ако хоратата от там са тези, които си мисля значи ще ни помогнат."

"Сигурна ли си, че ще знаят какво е?"

"Ровина, която е приятелка на баща ми ще знае, а ако не тя ще е дъщеря й Дафина."

"Дано си права."

"Винаги съм права."

Погледнах я. "Да, винаги си права."

"Знам."

Извъртях очи.

"Много искаш последната дума да е твоя нали?"

"Да."

Не й отговорих нищо, а просто легнах отново, а тя се сгуши в мен.

"Какво според теб ще направят родителите ако разбрат, че си включен в Игрите?"

Не отговорих нищо, а просто подължавай да гледам тъмното небе. "Не ме търсят." тя ме погледна, но аз не го направих. "Никога не са го правили."

"Извинявай ако те разтройх."

"Не, няма нищо, принцесо." насилих се да се усмихна леко. "Добре съм." погледнах я.

"Сигурен ли си?"

"Да."

Всъщност.... Наистина съм добре. Може да ми става малко гадно, но вече 16 години не са ме виждали и аз съм свикнал. Не е нищо ново за мен.

"Не ми е нужно да усещам емоциите ти за да разбера, че си разтроен и, че ме лъжеш, Джейсън." каза тя. "Кажи ми.... Може би ще ти олекне ако споделиш с някой."

"Добре." погледнах нагоре. "16 години живея на рязлични места с различни хора. Нямам хора, които мога да нарека 'мамо' и 'татко'. Винаги когато отида на ново място виждам най различни семейства... Виждал съм най различни семейства от най различни националностти... и... знаеш ли кое е общото между всички тях?" тя ме погледна чакайки да й кажа. "Любовта между тях." погледнах към нея. "Става ми ужасно когато гледам как всички семейства около мен са щастливи защото знам, че аз никога не съм имал и няма и да имам такова семейство." погледнах нагоре отново. "Бях свидетел на истинско щастие на едно семейство. Бях в Амстердам. Един от тези, които ме пазеха трябваше да отиде в градската болница. Седях на един стол и го чаках. Наблизо имаше един мъж, който беше ужасно притеснен. Беше ми любопитно и го попитах какво се е случило. Каза, че жена му ражда, имало усложнения и бебето е можело да умре. Един от лекарите беше мой приятел и ме пусна вътре. Успях да успокоя майката и всичко мина както трябва. Бебето и тя бяха добре. Това беше първия път, в който използвах силата да успокоявам... Както баща ти. Бащата на бебето ми беше ужасно благодарен за това, което направих... Беше момче."

"Как се казва?"

"Майкъл.... Нямаш си и на представа колко щастливи бяха двамата... Всъщност... Жената бе забременявала и преди, но винаги помятала... Това беше най щастливия ден на онова семейство."

"На колко беше?"

"14."

"И са те пуснали вътре?" попита невярващо.

"Както казах... Един от лекарите беше мой приятел и знаейки, че можех да помогна ме пусна."

"Спасил си живота на бебето и на майката..."

"Предполагам, че да."