Danger life (Book 3)

Глава 16

Преди се мислих, че е невъзможно човек да се влюби в човек, който познава от два дни? Не вярвам в любовта от пръв поглед, но просто не мога да си ибия от ума това сутринта. Никога не съм искал толкова много да целуна момиче. И като казвам никога, значи никога.
Вървях отново най отзад забил поглед в земята и мислейки. Уау... За пръв път имам време да се спа с всичко и да помисля. Досега единственото нещо, което съм си мислил е къде и как да се скрия за са не ме намерят.

"Какво има?" вдигнах глава и видях Шей.

"Нищо." казах.

"Не можеш да ме излъжеш, Джейсън."

"Няма нищо, принцесо." всих рамене. "Просто се бях замислил за нещо. Нищо важно."

"Щом казваш."

Продължи да върви до мен и да ме гледа така все едно всеки момент ще се пречупя.

"Не ме гледай така." казах и погледнах отново към нея и отново напред.

"Извинявай." каза тя. "Просто... Нищо. Забрави."

"Както и да е."

Тя избърза напред. Не отделях очи от нея. По скоро от гърба й, но това е друг въпрос.
Нищо интересно не се случи през деня. През повечето време беше пълна тишина.
Вечерта бяхме на един километър от границата на Демонската и... нямам и на идея коя зона. Мисля, че... Вампирската зона. Ако е така... Бог да ни е на помощ. Нямам абсолютно никаква представа как да се бия със същество, което е по - силно и по - бързо от мен. И... Безсмъртно. Нямам шанс срещу вампир.

"Какво ще правим ако срещнем вампир?" попита Шейн.

"И идея си нямам." каза Шей.

"Светена вода?"

"И откъде по точно ще я вземем?"

"Вярно... А... Дървен кол?"

"Щеше да е лесно... Ако не се намирахме в гора." посочих около нас. "Как точно ще намериш едно определено дърво в гора пълна с дървета?"

"Песимист." каза Бри.

"Да, да, такъв съм."

"Между другото го намерих." обади се Шей зад нас.

"Какво?" попитахме аз, Шейн, Ноа и Хейли.

"Докато бяхте заети да се правите на идиоти аз го потърсих."

"Как, по дяволите, го намери?" попитах.

"Ами, разпознах го. Катрин ме научи как да го правя."

"А, тази Катрин ти е...?

"Нещо като леля."

"Аха." обърнах се отново към огъня.

"И..." тя седна до мен. "Понеже и ти, умнико, си избра лъка ще си направиш стрели."

"Да. Да." казах. "Колко пък да е трудно?"

~ Четири часа по късно ~

"Това е ужасно трудно." казах като за пореден път си облизах пръста защото за пореден път се порязах. "Как го правиш?" погледнах към Шей. "При теб изглежда толкова лесно."

"Държиш се така все едно не си държал нож в ръцете си." каза тя. "Дай ми го преди да си, си отрязал някой пръст." взе ножа от ръцете ми. "Не са ли те учили на някои неща?" погледнах надолу, а тя усети, че каза нещо грешно. "Джейсън... Аз... Не исках--"

"Да, вярно е." казах рязко гледайки я. "Никой не ме е учил защото е нямало такъв." погледнах надолу благодарейки за това, че останалите заспаха преди три часа. "Никога не е имало."

"Съжалявам... Не исках да го кажа, Джейсън."

"Завиждам ли ти? Да. Да, завиждам ти." погледнах я в очите. "Завиждам ти за това, че не ти е нужно през три или четири месеца да се местиш, завиждам ти за това, че можеш да живееш нормално и най много ти завиждам за това, че имаш семейство, което е всеки ден с теб." погледнах в страни. "Никога не съм виждал родителите си, никога съм нямал възможността да се спра за малко и да ги срещна и никога съм нямал хора, които да нарека мама и татко." погледнах надолу. "Прекалено за заети да мв крият, че не могат да видят колко е пораснал сина им или... как изглежда."

"Съжаляв--"

"Не. Аз съжалявам." прекъснах я.

"За какво?"

"За това, че се опитвам да изкарвам винаги човека срещу мен виновен, както правя сега. Съжалявам."

"Няма нищо, Джейсън." погледна ме. "Нормално е да реагираш таката. Повдигнах болна за теб тема. Всеки си има такава."

"Няма да питам."

"Благодаря."

"Няма защо."