Just like you

9

Взирах се в отражението си в огледалото и повтарях обичайните фрази, които уж помагат, когато си в кофти положение. Но при мен никога не проработват. Не знам защо въобще още продължавам да си ги втълпявам. Техниката с дишането също не помага. Повече от пет минути стоя в тоалетната, надвесил се над мивката и се опитвам да си поема дълбоко въздух. Не помага.

А сега, как по дяволите, ще изляза и ще се изправя пред шефа ми? Изглеждам отвратително. Ако не беше разбрал какво се случва преди да изтичам до тук, сега, ако ме види, със сигурност ще разбере, че не съм психически стабилен. Дори и да се оправдая, че ми е станало лошо от храната, все някога отново ще изпадна в такова положение. Не мога вечно да се крия в офиса си.

Почукването по вратата ме накара да подскоча. Досега никой не беше влизал тук, но все някога щяха да ми прекъснат момента. Вратата плахо се отвори и шефа ми надникна вътре. Погледът му сякаш ме питаше дали може да влезе, а аз само кимнах. Страхотно, точно сега ли реши, че трябва да ползва тоалетната?

- Извинявай, че те последвах до тук, но просто се тревожех за теб. – каза.

Тревожел се е за мен? Дори Зейн понякога ми казва, че преувеличавам и сякаш не мисли, че наистина се чувствам зле. Но как би ме разбрал, когато на него никога не му се е случвало да се чувства по този начин?

- Аз, съжалявам. – смотолевих. – Изведнъж ми стана зле, сигурно е от храната.

Добре, не мислех, че ще използвам точно тази лъжа, но какво, мамка му, трябваше да кажа?

- Казах на Лили да запише сметката на името на фирмата. – уведоми, изцяло пренебрегвайки това, което му казах. И слава богу! – Имаме още малко време от обедната почивка, но и дори да закъснеем, не е проблем. Все пак аз съм управителя и само аз мога да накажа някого, ако закъснее или наруши реда в издателството. Но по принцип не го правя, винаги се държа добре, с всички. Както и да е. Искам да поговоря с теб.

- Да поговорите с мен? – попитах невярващо. За какво ще иска да говори с мен?

Сигурно по работа, глупако, за какво друго ще иска да говори с теб? – мислено се скарах на себе си.

- Да. Ако нямаш нищо против, нека излезем от тук. – каза. Е, да, разговор в тоалетна, с шефа ти, не е окей. Отново кимнах и го последвах. Излязохме от ресторанта и господин Томлинсън се насочи към колата си. Там ли ще говорим? О, по дяволите, още ми е зле и няма да понеса да разговаряме в тясно пространство.

- Е, какво става? – шефът ми заговори веднага щом влязохме в колата му. – Знам, че не ти е прилошало от храната, Хари. И тъй като ме е грижа за всеки от персонала, искам да знам какво се случва. Ако бих могъл, ще помогна.

- Получих паник атака, това е. – изстрелях без да мисля. – На всеки се е случвало. Не е нещо особено, така че за мен не е проблем.

Грешка, проблем е. Само ако знаеше обаче...

- Тук грешиш. Не е нещо, което трябва да се пренебрегва. Както обичам да казвам, за всяко нещо си има причина. Не знам каква е твоята, просто знам, че има.

- Обещавам, че повече няма да се случва. – казах. Най-малко очаквах шефът ми да се засмее. Сигурно ми се подиграва, това е. Зейн също се е присмивал понякога. Особено, когато го зарежа на касата в супермаркета и му дам парите си, за да плати моята сметка, просто защото не се чувствам добре и искам да избягам.

- Хари, това не зависи от теб. Понякога, колкото и усилия да полагаме, не се получава. – обясни. – Знам, че ти е тежко, знам, че те боли и страдаш. И съм убеден, че полагаш усилия, дори и извън възможностите ти. Но в никакъв случай не искам да се чувстваш зле, заради начина, по който се чувстваш.

Еха, не съм предполагал, че ще чуя такива думи. Татко не го бива в изразяването на чувства, майка ми живее в собствен свят, а Зейн... ами той наистина опитва. Само че... никой досега не е удрял право в десятката. Шефът ми е прав. Наистина. И от думите му, очите ми започнаха да се наливат със сълзи. Но е изключено да заплача сега. Просто ще ги преглътна и ще им дам воля, когато приключа работа.

- Ако се почувстваш зле на работното си място. – отново заговори. – Просто ме уведоми, става ли? Ако положението е много зле, просто ще си тръгнеш и ще наваксаш някой друг път с работата. Ако имаш нужда от това някой да те изслуша, аз съм на среща. Понякога, няколко думи са способни да накарат човек да погледне на ситуацията от друг ъгъл.

- Напълно сте прав. – отвърнах. – Благодаря ви. И съжалявам, че станахте свидетел на това. Опитах се да го прикрия, но...

- Не го прикривай. Това е част от теб. – отново ме опроверга. И какво, той насърчава хората да показват слабостите си? – И ако ти се говори за това, просто говори. Не спестявай нищо, става ли?

- Дадено. – обещах, макар да знаех, че няма да изпълня това обещание. Просто не можех.