Just like you

2

- Излизаш ли? – татко се появи в коридора, тъкмо когато обличах връхната си дреха.

- Да, ще се отбия в студиото на Зейн. – отвърнах. – Искам да се поразсея малко.

- Добра идея. – отвърна одобрително. – Да не забравиш да снимаш някой шедьовър. – засмя се.

Понякога снимам някои от татуировките, които Зейн е направил, но разбира се след позволението на въпросния клиент. Чернокосият ми приятел е ужасно талантлив и винаги съм му завиждал за това. Понякога се отбивам в студиото му, за да погледам. Зейн твърди, че когато съм там, не усеща кога минават часовете и работата става по-приятна. Сигурно е така, защото и аз се чувствам по същия начин, когато прекарваме времето си заедно. Зейн не е типът момче, с което си бях представял, че някога ще имам връзка. Когато бях на тринадесет и започнах да харесвам момчета, се надявах, че това е просто фаза, която ще отмине. Мислех, че е част от депресията. Обвинявах себе си, че не съм достатъчно привлекателен, за да бъда харесан от момиче. Бил съм доста ограничен, мислейки по този начин. Трябваше ми време, за да разбера, че не съм като останалите момчета. Че съм по-различен, но това не означава, че върша нещо нередно. А и родителите ми приеха новината сравнително добре. Когато се запознах със Зейн и го доведох вкъщи, след четири месеца сериозни взаимоотношения, татко го хареса. Майка ми беше погълната от депресията, която тогава не разбирахме, че присъства в живота ѝ и не обърна внимание на момчето, което доведох у дома. Рядко късмета е бил на моя страна, животът също ме е ощетявал твърде много, но съм щастлив, че родителите ми не се оказаха хомофоби. Татко можеше да изрита Зейн от дома ни, виждайки нашарените му с татуировки ръце, но не го направи. А относно майка ми...тя също го прие, макар и по свой си начин.

Половин час по-късно, вече бях при Зейн.

- Момчето, което ще татуирам след малко, изтича до магазина отсреща. – обясни ми. – Трябва да избера подходящ шрифт, а после заедно ще обсъдим дали да е този.

- Ще преча ли на работата ти? – попитах, както обикновено правех. Просто, за да съм сигурен, че няма проблем да погледам.

- Разбира се, че не. – чернокосият отвърна. – Искаш ли кафе? Преди малко го направих и...

- Не, благодаря. Всъщност дойдох и за да се посъветвам с теб. – признах. Настаних се на един от свободните столове, а Зейн изостави работата си по шрифтовете, за да ме изслуша. Винаги е намирал време за мен, дори и за да изслуша глупостите ми, неоснователните тревоги и страхове.

- Нали ми подхвърли, че в някаква издателска къща търсят персонал. – започнах да говоря преди да съм се разколебал. Не знам защо, но в момента се тревожех. – Намерих обявата в интернет. Издателска къща „Инфинити", що за име? – засмях се.

- Хари, карай по същество. – Зейн явно губеше търпение.

- Мисля да опитам. Надали ще изберет точно мен, но както и ти каза, нищо не губя.

- Съжалявам, човече, имаше опашка. – високо момче връхлетя в студиото и прекъсна разговора ни. Страхотно, нуждаех се от няколко окуражителни думи преди да отида да подам вече подготвените документи за кандидатстване в издателската къща. Ако автобиографията ми привлече интерес, ще бъда поканен и на интервю. Това ме плаши и същевременно вълнува. Откакто Зейн ми спомена за свободното работно място, не съм спирал да мисля за това. А бях скептичен. Бях сигурен, че няма да опитам, но ето, че дойдох да се посъветвам със Зейн, макар и вече да бях подготвил нужните документи. Ако продължавам да претеглям възможностите, ще загубя и малкия си шанс. Защото вече такъв има, нали? Винаги има шанс, макар и да сме сигурни, че не е така.

- Ела, ще ти покажа върху кой шрифт се спрях. – Зейн каза на клиента си. – Хари, ще изчакаш ли да приключа, или ще поговорим по темата довечера? Защото ще имам доста работа по татуировката, а после и друг клиент... 

- Исках да ти кажа, че вече подготвих документите. – признах. – В мен са...

- Защо не каза по-рано? И какво правиш още тук? – чернокосият явно се развълнува повече и от мен. – Това е една от големите ти мечти, Хари. Не изпускай срока, само защото беше неуверен и песимистично настроен до този момент.

Ето това най-много харесвам у Зейн. Винаги ме подтиква да преследвам целите и мечтите си. Колкото и да е трудно, той винаги ме окуражава. Защото знае какво е да не те подкрепят. Защото знае какво е чувството да бъдеш сам и неразбран от никого. Родителите му бяха против да зареже образованието си, за да отвори собствено студио. Да, беше трудно, адски трудно за него, но успя. И аз бях до него, за да го подкрепям. Затова сега е мой ред да опитам. Каквото и да се случи след малко, знам, че съм направил първата и най-важната крачка-да застана срещу страха и да опитам.