Just like you

35

Мислех, че докато стигна до дома на Луи ще запазя сравнително нормално емоционално състояние, но не се получи. Бях тотално разбит и едва стоях на краката си, когато той отвори вратата и ме пусна да вляза в апартамента. Не обърнах внимание и на Хейли, която също дойде да ме посрещне.

- Съжалявам, че те безпокоя по това време. – промърморих и се свлякох на дивана. На холната маса стояха полуизпита чаша вино и включения лаптоп на Луи.

- Няма за какво да се извиняваш. – синеокият мъж отвърна. Виждах, че се чувства неудобно в собствения си дом. Не смееше да ме приближи, сякаш се страхуваше от мен. Можех да си представя как изглеждам отстрани, а факта, че Луи ме виждаше такъв, ме караше да се чувствам дори по-зле.

- О, Луи, чувствам се ужасно! – сълзите като по сценарий започнаха да текат от очите ми, а тялото ми отново започна да трепери. Едва успях да издържа пътуването в таксито. Дори не бях взел успокоителните, но кой да предположи, че ще се натъкна на такава гледка, отивайки в дома на Зейн? Бях сигурен, че ще прекараме известно време заедно и прецених, че няма нужда да вземам лекарствата.

- Хари, успокой се. – Луи беше коленичил пред мен и държеше ръцете ми в своите. Изглеждаше разтревожен и се чудеше, какво по дяволите се е случило.

- Той ми причини ужасна болка, Луи. – успях да кажа измежду сълзите. Едва си поемах въздух. Имах чувството, че в стаята е над четиридесет градуса.

- Хари, скъпи, пак получаваш паник атака. Чуй, просто се опитай да се успокоиш. Затвори очи и дишай дълбоко. – Луи ми говореше докато същевременно продължаваше да държи ръцете ми.

- Н-не мога.

В продължение на половин час Луи се опитваше да ме успокои, а аз се борех с ужасните физически усещания. Мислех, че проклетата атака ще приключи след около петнадесет минути, но не се получи.

- Виж, ще ти дам половинка ксанакс, понеже нямам друго в момента, но първо искам да хапнеш нещо. Тази вечер оставаш вкъщи.

- Но...

- Никакво „но", Хари. Ако можеше да се погледнеш отстрани, със сигурност нямаше да можеш да се познаеш. Сърцето ми се къса, виждайки те в такова състояние.

- Може ли, моля те, просто да ми дадеш хапчето? Не съм гладен.

Вече поне можех да говоря, но физическите усещания не спираха да ме атакуват. Не помня скоро да съм се чувствал толкова ужасно. Преди да се запозная със Зейн често се чувствах по този начин, но когато бях с него паник атаките и тревожността бяха някак си поносими. Може би наистина е вярно, че любовта лекува.