Just like you

32

- По-тихо. – скастрих Луи докато прекосявахме коридора. Хейли спеше в легълцето си в хола и не исках да я събудим.

- Спокойно, дори и сега да се събуди, после бързо ще заспи.

Едва се движех заради изпитото количество алкохол. Когато кажа, че ще изпия само чаша, никога не се задоволявам с толкова. Започвам да се чувствам добре, освободен и спокоен и така поглъщам доста алкохол над нормата ми.

- Колко е часа? – попитах Луи докато се опитвах да обуя обувките си. Мамка му, все още виждам замъглено и имам световъртеж. Нямам търпение да се прибера у дома и да си легна.

- Единадесет и четиридест и осем. – отвърна. Моля? Имах чувството, че съм в дома на Луи едва от час и половина. Кога е минало цялото това време? Явно, когато си с човек, с когото ти е приятно, времето минава твърде бързо. Обикновено така се чувствам и със Зейн.

- Леле, защо не ми каза да си тръгвам? Сигурно си изморен, а аз стоях толкова дълго, досаждайки ти и... – тялото ми се олюля и аз се хванах за рамене на Луи за опора. Добре, че беше наблизо, иначе не ми се мисли.

- Не съм изморен. И не си ми досаждал. Беше ми много приятно. – очите на Луи се бяха втренчили в моите, както по-рано по време на вечерята. Господи, защо е толкова красив? Примигнах няколко пъти, за да избистря зрението си, но не се получи.

- На мен също. – признах. Проклетият алкохол едновременно се разпореждаше с ума и тялото ми.

- Може би трябва да повторим? – ако бях с всичкия си, нямаше да кажа точно това, но пияния ми ум беше на друго мнение. Продължавах да зяпам Луи, но докато го правех пръстите ми неволно се стрелнаха към устните му. Синеокият мъж притвори очи и тънките му устни се разделиха, отронвайки съвсем тиха, почти недоловима въздишка. Искаше ми се да скъся нищожното разстояние помежду ни и този път аз да го целуна първи.

- Аз... ужасно съжалявам! – сякаш току-що бях залят с ледена вода и напълно изтрезнял за секунди, аз рязко отдръпнах ръката си и отстъпих назад, докато гърба ми не опря във входната врата.

- Хари...

- Не, наистина ти се извинявам. Ти видя, че прекалих с алкохола и не трябваше да правя това. Аз... не искам да ти давам напразни надежди.

- Знам това. – каза. Тогава защо изглеждаше толкова готов и жадуващ дори само за докосването ми? Знам какво е да изпитваш чувства към някого и да не са споделени. Представям се как се чувства Луи от момента, в който е почувствал нещо към мен. Не искам да страда, но с присъствието си само усложнявам нещата. Останах в издателството, но продължих да общувам с него, сякаш целувката, която си споделихме не е съществувала. Сякаш той не ми призна какво чувства към мен. И на всичкото отгоре отново дойдох в дома му, пих повече и замалко щях да го целуна. Идиот. Точно така. Аз съм един непоправим идиот.

- Ще си тръгвам. – бързо откачих връхната си дреха и го изчаках да отключи, тъй като вече целия треперех.

- Искаш ли да те закарам?

Не знам защо въобще ме пита, при положение, че и той пи точно толкова, колкото и аз. И все пак се държи цивилизовано, както обикновено.

- Не. Когато сляза долу ще си повикам такси. Благодаря за прекрасната вечеря и за гостоприемството ти. Ще се видим на работа. – изстрелях всичко това наведнъж, нямайки търпение да се махна от дома му.