Just like you

24

Мълчаливо отпивах от кафето си като от време на време хвърлях по някой поглед към Луи. Все още беше обгърнал чашата си с ръце и можех да се закълна, че стои в тази поза повече от десет минути.

- Кафето ти ще изстине. – най-накрая се осмелих и проговорих. Чувствам се зле не само заради това, което се случи в дома му, а и заради влошените ни отношения. За първи път срещнах човек като него, с когото толкова да си приличаме. Дори със Зейн нямаме толкова общи неща, но го обичам въпреки различията ни. С Луи е някак си по-лесно да разговарям, въпреки че едва обелихме няколко думи, докато вървяхме към това кафене. Решихме да убием малко време, а после да се отбием в книжарницата, където ще е представянето на книгата на негов приятел.

- Прав си. – Луи криво се усмихна, когато отпи от напитката си.

- Да поръчам ново?

- Не, няма нужда. А и след малко тръгваме. – отвърна.

Тишината ме убиваше, но може би така е по-добре. А и си го заслужавам. Отбягвам Луи след онзи случай, въпреки че той искаше да си изясним нещата. Не разбирам какво трябва да изясняваме след като се разбрахме, че ще забравим за случая. Ясно ми е, че никой от двама ни няма да забрави, но нека просто се преструваме, че го правим.

След още петнадесет минути стоене в мълчание, платихме сметката и излязохме от заведението.

- Вълнуваш ли се? – шефът ми попита докато вървяхме към книжарницата. Вече знаех, че не е далеч и от една страна се радвах, че съм по-близо до това да присъствам на подобно мероприятие, отколкото в мълчаливата компания на Луи.

- Да, но и съм нервен. Много хора ли ще има?

- Не, не мисля, че ще са много. Взе ли си успокоителните? Не искам да прозвучи така все едно се бъркам в живота ти, но ако се почувстваш зле там и имаш нужда от...

- Взех ги. – отвърнах. Дори Зейн не е проявявал такава загриженост към мен. По принцип все ме критикува, че приемам успокоителни, просто защото не разбира напълно проблема ми. Но Луи е различен. И в това отношение.

- Слава богу, не са толкова много. – въздъхнах с облекчение, когато застанахме пред книжарницата. Вътре имаше петнадесетина човека, а и помещението не беше толкова голямо, че да побере много посетители.

- Хайде да влизаме. Ще те запозная с автора. – Луи ме подкани. За първи път ще имам някакъв досег до човек, написал книга.

- Ти успя! – висок чернокос мъж с коса до раменете веднага се запъти към нас и придърпа Луи в прегръдка. – И наистина си довел приятел!

- Аха. Запознай се с Хари. Той работи с мен.

- Приятно ми е, Хари. – мъжът каза, подаде ми ръка и се представи.

През цялото време докато разказваше за книгата си и за целия труд, който е хвърлил по нея, аз го слушах внимателно и попивах всяка една негова дума. Не мисля, че бих издал книга, чувайки колко усилия му е коствало и колко главоболия.

- Но си струва. Да държиш собствената си книга в ръце, е уникално чувство. Помисли само колко хора можеш да разплачеш или разсмееш. На колко ще вдъхнеш надежда, колко биха се вслушали в думите ти. Колко от тях ще вдъхновиш и нахъсаш да продължат напред, преследвайки мечтите си. Замисли се!

- Убеден съм, че един ден Хари ще успее. – Луи най-накрая се намеси в разговора. Усетих ръката му, която се приземи на рамото ми и потръпнах. Докосването му бе успокояващо и същевременно окуражително. Сякаш ми казваше, че е до мен и винаги ще бъде.

След като поговорихме още две-три минути, приятеля на Луи се извини, че ще ни изостави, тъй като всеки момент представянето му трябваше да започне.

- Как се чувстваш? – шефът ми се приближи до мен, за да мога да го чуя, тъй като току-що из помещението се разнесе шум от аплодисменти.

- Добре съм, дори вече не съм нервен. Сякаш съм попаднал на правилното място.

На правилното място и с правилните хора. – подсъзнанието ми се обади.