Just like you

12

„Вече съм в автобуса. И благодарение на това, което ме посъветва да направя днес, се чувствам отвратително, Зейн. Веднага щом вляза в офиса, ще си взема успокоителното" – натиснах малко по-агресивно бутона за изпращане и заключих телефона си. Зейн и тъпите му идеи! Ама и аз съм един... не трябва за всичко да го слушам.

„Трябва да превъзмогваш тревожността, Хари. Нали все си говорим за изправянето пред страха? Ако отлагаш това всеки ден, никога няма да се престрашиш." – отговорът му дойде твърде бързо. Не мислех, че ще е буден толкова рано.

„Ти защо си станал толкова рано?"

„Игнориране на темата-страхотно, Хари! Вчера ти казах, че имам клиент в девет часа. Бил втора смяна на работа и ме помоли да го вмъкна в графика по-рано."

„И все пак... станал си прекалено рано. Не е в твой стил." – написах. Безсмисленият чат поне малко успява да ме отвлече от лошите мисли и усещания. Хората казват, че когато си зает, забравяш за факта, че се чувстваш зле. Вчера това не ми помогна. Всъщност, рядко ми помага.

„Аха. А и бях сигурен, че ще ми пишеш. Дори закъсня. Мислех си, че ще ме упрекнеш още щом се озовеш на съседната улица и се почувстваш зле."

„Много смешно, Зейн. Мразя те."

„Аз също те обичам."

Когато влязох в сградата, в която вече работех, Дария отново се втурна да ме посрещне.

- Добро утро, Хари. – поздрави с широка усмивка на лице.

- Добро утро. – промърморих. Надявам се, че няма да разбере колко съм нервен в момента.

- Доколкото съм наясно, вчера не си могъл да се запознаеш с колегите. – вметна. Дали е разбрала за обяда с шефа? Дано не.

- Аха.

Нямах намерение да подхвърлям някакви лъжи. Все пак може вече да знае истината и да блесна като лъжец.

- Тогава нека променим това. След обедната почивка ще се съберем тук, във фоайето, за да се запознаеш с останалия персонал. Но пак казвам, след като приключим с обяда, не по-рано! – наблегна на последното. Ясно, обядът е жизненоважен.

- Супер. – смотолевих. – Наистина мило от твоя страна.

След още няколко разменени любезности, най-накрая успях да се добера до офиса. Първото, което направих, бе да извадя опаковката с успокоителните и да изпия едно. Нека съм слабак! Зейн не разбира сериозността на ситуацията. Рядко е изпадал в паника и не знае какво е да живееш с тревожност почти всеки ден. Защото за мой късмет има дни, в които се чувствам добре. Само човек, преживяващ същото може да те разбере. Или такъв, който вече е преминал през това.

До обедната почивка успях да свърша доста работа. Занимавах се с форматиране на файл и напреднах значително. Отговарях на имейли и се консултирах с потенциални автори. Дори не усетих кога беше станало време за обяд. И както предишния път, реших да си остана в офиса. А и Дария сутринта каза, че мога да се запозная с останалите колеги, когато приключат с обяда. Сега само трябва да реша с какво да запълня предстоящия един час почивка. Не мога да звънна на Зейн, понеже и сега има клиент. Татко навярно си почива, а и не искам да го занимавам с това да ми оползотворява почивката с разговор. Мога да изляза да си взема кафе или нещо друго за пиене, ако наблизо има фрешбар или просто да подишам малко чист въздух.

Докато прехвърлях идеите из ума ми, на вратата тихо се почука.

- Влез. – провикнах се. Вратата плахо се отвори и шефът ми предпазливо пристъпи вътре.

- Здравей. Прекъсвам ли нещо?

- Не.

- Нали не възнамеряваш да работиш и в обедната почивка?

- Не. Мислех да изляза на въздух. – отвърнах. Явно на тази идея се спирам.

- Няма ли да обядваш?

Защо е толкова любопитен, за бога?

- Всъщност не съм гладен.

- Аз също.

Не знам на къде отива този разговор...

- Искаш ли да пием кафе някъде? Ако пък не пиеш кафе, наблизо има и фрешбар. – поясни. Добре, сега вече стана доста странно. Предният път обядвах с него, просто защото не познавах никого, но и днес също е така. Само че все още мисля, че не е редно, понеже ми е шеф.

- Разбрах, че Дария ще събере колегите във фоайето в края на обедната почивка, за да се запознаете. Това е хубаво. Аз не се бях сетил за това. А до тогава има почти един час, така че...

Виждах, че и на него не му е особено комфортно в момента. Може би е точно толкова притеснен, колкото съм и аз. Да отхвърля предложението му ще е неуважително, а да приема-странно. Ох!

- Тогава нека пием някъде кафе. – изстрелях.

- Супер, да се чакаме отвън след пет минути. Трябва първо да отида в офиса, за да взема нещата си.