Just like you

6

- Рано си станал. – татко констатира, когато влезе сутринта в кухнята. Тъкмо си правех кафе, за да мога да издържа през първия си работен ден. Разбира се, успокоително и кафе не бяха добра комбинация, но Зейн го няма, за да ме поучава.

- Изобщо не съм спал. – промърморих.

- Какво каза?

- Нищо. Нищо не съм казал.

Беше повече от ясно, че няма да мога да поспя и един час. След няколко часа взиране в тавана и една паник атака, реших да изпия чаша кафе и да се наглася за работа.

- Вчера в клиниката... – татко се опита отново да подхване разговор.

- Виж, няма проблем. Разбирам как се чувства и наистина, не се засегнах. Просто ми се искаше, знаеш, да ме поздрави или нещо такова.

Не исках да ми проличи как точно се чувствам. Вчера, когато с татко отидохме в психиатричната клиника, на посещение на майка ми, тя не спря да ни подхвърля негативни фрази от сорта на „живеем, за да умрем", „аз дори не съществувам, аз просто оцелявам" и че краят наближава. Обичайните реплики, които излизат от устата на депресиран човек. Не я обвинявам. Може би вината е на мен и татко, че не обърнахме внимание на сигналите, които ни изпращаше. Не виждахме тъгата в очите ѝ, липсата на комуникация. На няколко пъти я чух да плаче в спалнята, но мислех, че просто се е натъжила докато е гледала тъжна сцена във филм или е прочела поредната лоша новина в социалните мрежи.

А когато вчера ѝ поднесох новината, че са ме наели на работа в издателство, тя сякаш не чу това, което ѝ казах, а продължи да изтъква колко гаден и несправедлив е живота. Да, точно такъв е, но ми се искаше да се зарадва. Дори да се гордее с мен.

- В момента майка ти живее в нейн, собствен свят. И там съществува само мрак, Хари. Не трябва да я виним заради състоянието, в което се намира в момента. Нека просто се молим скоро да излезе от клиниката и да бъде същата жена, както преди.

Просто кимнах, стараейки се да игнорирам паренето в очите си. Сега остава и да се разплача! Не така си представях сутринта в първия ми работен ден. Когато изпих последните две глътки, останали в чашата ми, телефона извибрира на кухненския плот. Взех го и плъзнах пръст по екрана, за да го отключа. Лека усмивка се настани на лицето ми, когато видях, че Зейн ми е писал. Не би трябвало да е буден по това време, първия му клиент ще пристигне чак в десет часа.