Just like you

29

- Мислиш ли, че колегите ще заподозрат нещо? – наместих се в седалката, така че да мога да гледам към Луи. Пръстите му барабаняха по волана, а лекият вечерен вятър развяваше косата му, разрошвайки я още повече.

- Честно казано, не ми пука. Нима нямаме право да си тръгнем, когато поискаме?

- Да, но... – за миг замълчах. – Не искам да ти навличам проблеми. Те вече знаят, че сме в близки отношения, а и Дария ми каза, че...

- Не ѝ обръщай внимание. – Луи ме прекъсна. – И не, няма да ми навлечеш неприятности. Колегите могат да се шегуват с каквото си искат, но никога не биха навредили на някого.

- Предполагам, че си прав. – промърморих. Все още се чувствах неловко, задето се съгласих на предложението на Луи да си тръгнем от заведението. След като изпихме питиетата си, платихме сметката и изчезнахме без да дадем обяснение на никого. Колегите бяха твърде погълнати от разговора си, за да забележат, че се изнизваме просто така.

- Съжалявам, прекалено съм скучен. Навярно вече съжаляваш, че тръгна с мен?

Тъжна усмивка пробяга по лицето на Луи, но той все така не ме поглеждаше.

- Разкажи ми нещо за себе си. – аз самият се изненадах заради думите, които се изплъзнаха от устните ми. Не бих определил Луи като „скучен". За разлика от мен, той не е такъв. Просто не успяхме да решим къде да отидем, затова сега стоим в колата му. Честно казано, това изобщо не ме притеснява. Харесвам компанията му и за мен няма значение къде се намираме. – Нещо за животът ти преди да започнеш работа. За тийнейджърските ти години, за детството. Какво си харесвал тогава, за какво си мечтал.

Исках да науча повече за него. Да знам повече от това коя е любимата му песен в момента, кои са любимите му групи, книгите, които най-много са го впечатлили. Има още доста неща, които не знам за него, както и той за мен, но въпреки това се разбираме толкова добре. Мога да му споделя неща, които не бих казал на Зейн. Не че Зейн не ме разбира... искам да кажа, че преди ме подкрепяше и разбираше по-добре от всеки друг, но напоследък сякаш не го интересува особено какво се случва с мен. Какво чувствам, за какво си мисля. За добро или за лошо, за Луи съм като отворена книга.

- Може би няма да ми повярваш, когато ти разкажа. – този път Луи ме погледна. В очите му се личеше някаква тъга, която сви сърцето ми.