Just like you

45

- Добро утро. – гласът на Луи ме изплаши. Щях да изтърва чашата с вече приготвеното за него кафе, но успях да я задържа в ръка. Слава богу! Не исках да се излагам по този начин в дома му, чупейки посудата му.

- А, станал си. – отвърнах. Колко глупаво от моя страна да констатирам очевидното! – Добро утро.

- За първи път от доста време спах наистина добре. – искрена усмивка се беше настанила на лицето му, а ръката ми пак затрепери докато я носех към масата. – Може би трябва да правим това по-често. Имам предвид... оставането ти да пренощуваш в дома ми. Не, защото искам да те използвам като лек за безсънието ми, не ме разбирай погрешно. Просто... съм адски щастлив, когато си тук. Това е.

Луи изглеждаше и звучеше като малко дете, което се опитваше да обясни на майка си защо трябва да му купи мечтаната играчка. Лека усмивка се настани и на моето лице. И аз бях на същото мнение като него, но нямаше да е редно да прекалявам с гостоприемството му. Все още не сме изяснили какви сме всъщност, въпреки че бяхме на път да се отдадем един на друг. Предполагам, че скоро трябва да поговорим по тази тема, тъй като не искам да го карам да чака прекалено много, само защото все още съм малко неуверен.

- Кога си станал? – Луи реши да пренасочи темата в друга посока.

- О, може би преди четиридесет минути. – отвърнах. Нямаше да спомена, че съм го гледал като пълен психопат. – Исках да направя закуска, но хладилника беше почти празен, затова се наложи да отскоча до близкия магазин. Не намерих и храната за Хейли и купих нещо и за нея. Май ѝ хареса.

- Не се и съмнявам. – Луи се засмя. – Не беше нужно да правиш закуска. Можеше да ме събудиш и да закусим навън. Но благодаря, изглежда страхотно!

Луи се настани на мястото, което обикновено заемаше и ме изчака да направя същото. Хейли, разбира се, се появи на секундата и отправи умоляващ поглед към стопанина си, за да ѝ подхвърли нещо.

- Все още ли искаш котка? – синеокият повдигна въпросително вежди към мен и отпи още една глътка от кафето си. – Когато съм сам дори се качва на масата.

- Не бих имал нищо против. – повдигнах рамене. Котето беше изключително социално и явно обичаше всички, стига да получеше поне малко внимание. Завиждах на Луи и заради това.