Just like you

17

- Какво ще приготвяш? – татко се беше прибрал едва преди пет минути и вече обикаляше из кухнята. Мразя, когато някой ми се пречка, но пък точно в този момент ми се иска да проведем някакъв разговор, дори и твърде глупав. Склонен съм да говорим и за прогнозата за времето, ако това ще успее да ме разсее от натрапливите мисли. Малко след като Луи си тръгна, започнах да си мисля, че съм бил твърде досаден и жалък, споделяйки му нещо толкова лично за майка ми. Обикновено, или поне аз така си мисля, хората премълчават, че някой техен близък се лекува в психиатрична клиника. А аз просто го заявих пред Луи, все едно е най-нормалното нещо на света. От друга страна пък смятам, че за тези неща е хубаво да се говори, за да могат хората да се чувстват разбрани и подкрепяни. Изглеждаше така сякаш на Луи наистина му пука и забелязах нещо в поведението му, което преди липсваше. Сякаш той самият преживяваше нещо подобно. А и нали все казват, че човек, преживяващ или вече преживял същото като теб, би те разбрал най-добре..

- Нямам голям избор. Пак ще вечеряме лазаня. Би било хубаво, ако утре отидем да напазаруваме. А и майка ми скоро най-вероятно ще си дойде, така че...

- Прав си, трябва да заредим хладилника. – татко отвърна одобрително. – Имам идея. Какво ще кажеш да вечеряме навън след като изпишат майка ти? Звучи ли ти добре, или по-скоро трябва да останем у дома?

- Може би идеята ти наистина е добра. – казах, повдигайки рамене. – Нека ѝ подхвърлим идеята, а тя да прецени дали иска, или предпочита да вечеряме вкъщи, както обикновено.

- Аха. Така е най-разумно. – баща ми се съгласи. – Е, аз няма да ти се пречкам, ще отида да погледам телевизия.

- Добре. – промърморих. И до тук беше с разсейването ми.

Гледна точка на Луи:

След като си тръгнах от домът на Хари, карах безцелно из града в продължение на един час, просто защото исках да помисля. За това наранено и изстрадало момче, което очевидно поставя всеки преди себе си. За това, че се обвинява и поема чуждата вина, въпреки че не е редно. Защото, за какво точно е виновен? За това, че го е грижа? За това, че се чувства безпомощен и навярно нещастен? Понякога доста добре преценявам хората, но при него е по-различно. Първо, защото не се разкрива изцяло, макар че така е редно, още повече, когато не познаваш някого достатъчно добре. Второ, защото си противоречи. Виждам как се бори със самия себе си. И изглежда му е трудно да отсее правилно от грешно.

Когато се прибрах у дома, съблякох мократа си връхна дреха и я окачих на зачакалката. Изритах вече калните обувки и едва пристъпил по-навътре в коридора, Хейли се запъти към мен.

- Липсвах ли ти? – попитах и се наведох да я погаля. – Или просто си била нетърпелива да се прибера, за да те нахраня? Хм, изглежда днес доста закъснях.

Котката ме следваше по петите докато отивах към кухнята, за да взема храната ѝ. Нетърпелива, както винаги, тя веднага нападна храната, когато ѝ я изсипах в купичката.

Преоблякох се набързо и понеже още не бях гладен, реших да си налея чаша вино. Имах намерение и да излея мислите си, или поне част от тях, върху белите листи в дневника си, иначе нямаше да намеря спокойствие, докато не го направех. Още, когато бях тийнейджър, си водех дневник. Тогава по-скоро описвах всеки един мой ден, макар че почти всичките бяха твърде скучни, но и изливах цялата си омраза към определени хора, както и обяснявах колко зле се чувствам.

Оставих котката да се храни на спокойствие и отнесох чашата в хола, където на масата вече ме чакаше дневника, нетърпелив да чуе и за днешните ми преживявания. Откакто се изнесох от вкъщи, животът ми стана по-разнообразен. Е, да, преживях немалко лоши дни, но пък се случваше нещо, макар и неприятно.

Отгърнах на следващата празна страница и старателно започнах да пиша.

Успях да прекарам повече време с Хари. Не знам на кого по-точно трябва да благодаря за това. На Бог, съдбата, Вселената или проклетия дъжд, задето направи така, че да прекараме известно време заедно. Откарах го до домът му, макар и да протестираше в началото, а после той ме покани у тях. Останах изненадан, когато ми сподели за депресията на майка си и за това, че е в клиника в момента. Обикновено хората избягват да говорят за това, все пак е срамно... Но Хари е различен. Той е твърде емоционален. Истински. Неуверен. Изглежда винаги премисля всичко, по хиляди пъти, и все пак накрая се чувства виновен. Иска ми се да му помогна по някакъв начин, не само със съвет. Усещам, че е самотен, но надали толкова, колкото съм аз. Поне има семейство, което изглежда го обича, макар и майка му да не е до него сега. А аз си нямам никого. Дори, когато живеех с родителите си, пак бях сам. Както и да е.

Вече трябва да събера цялата си смелост, за да говоря с Хари по един въпрос. Ако ми откаже, естествено, ще го разбера. Но ще бъда повече от щастлив, ако се съгласи и имам възможността да го опозная още.