Just like you

16

След половинчасов разговор и след като емоционалната ми криза тотално изчезна, Луи обяви, че ще си тръгва. Не исках да си тръгва. Въпреки, че се обвинявах, задето го поканих у дома, сега исках да остане. Ако бях разказал на баща ми за взаимоотношенията ми с шефа и че го възприемам като приятел, щях да го поканя на вечеря. Просто, защото компанията му ми е приятна и съм сигурен, че татко ще го хареса. Само дето... ами, възможно е да изтълкува нещата погрешно, защото освен Зейн, никого не съм канил у дома.

- Още веднъж ти благодаря. За успокоителните думи и за това, че беше до мен в този момент. И искрено съжалявам, задето стана свидетел на това. Обикновено се старая да се сдържам, колкото и трудно да е. – избълвах всичките думи наведнъж, а Луи се усмихна леко. Стояхме в коридора и ми се струваше, че взе да става прекалено топло.

- Не е добре за теб да сдържаш всичко в себе си. Обикновено си има и последици, за които съжаляваш след това. Затова просто пускай емоциите и чувствата си на свобода, не ги дръж в себе си. Дори да наскърбиш някого, какво от това? Дори да си досаден, повтаряйки едно нещо твърде много пъти, какво от това? Важен си ти, Хари. Твоето емоционално състояние. Твоите емоции и чувства. – Луи каза. Искаше ми се да го придърпам в прегръдка и никога да не го пусна. Защо чак сега срещам човек, който се отнася с такова разбиране и казва точно това, което винаги съм искал да чуя!? Сериозно, Луи е невероятен. И извадих страхотен късмет да работя за човек като него.

След като отново останах без думи и само стоях и го зяпах все едно идва от друга планета, Луи смени посоката на разговора.

- Трябва да тръгвам. Имам малко работа, която трябва да свърша у дома. А и не искам да се чувстваш неудобно, ако баща ти се прибере и ме завари в дома ви.

- Не се тревожи за това. – отвърнах. – Отново благодаря, че ме докара до тук. Дължа ти услуга.

- Не ми дължиш нищо. – Луи отново се усмихна и набързо обу обувките си. Ръцете ми отново започнаха да треперят докато отключвах вратата. Но този път не беше от напрежение, а защото едва се сдържах да не дам воля на емоциите си. Отново. Оставяйки сам, отлично знаех, че ще освободя немалко количество сълзи и че ще продължа да се обвинявам.

- Ще се видим утре. Отново благодаря. – провикнах се и помахах на шефа ми за довиждане, докато той се качваше в колата си. Изчаках автомобила да изчезне от погледа ми и тогава затворих вратата.

Една сълза веднага се стече от окото ми, а след нея последваха и още. Защо Зейн не се отнасяше по начина, по който се отнася Луи с мен? Познавам шефът си отскоро, а имам чувството, че съм прекарал целия си крехък живот с него. Не ме разбирайте погрешно, Зейн също се отнася добре с мен, но понякога подценява състоянията, в които изпадам. Прави си шеги, а това ме обижда, макар и повечето пъти да си премълчавам. Но го обичам и никога не бих го изоставил заради това. Просто ми се иска повече да ме разбира и подкрепя.