Just like you

14

Две седмици по-късно

През изминалите няколко дни изцяло свикнах с работата си. Вече познавах всички от персонала и понякога излизах с тях в обедната почивка. Два пъти се случи да се почувствам зле и да остана в офиса си, но за сметка на това Луи ми прави компания. Единият път обядвахме заедно в заведението, където ме заведе първия път, а втория път просто си взехме кафе от кафемашината и го пихме навън. Беше ми трудно да го наричам с малкото му име, пренебрегвайки изцяло любезностите, но в крайна сметка свикнах и с това. Шефът ми е готин, не мога и да си помисля за по-добър управител от него. Оказа се, че е чел повечето от любимите ми книги и дори обсъдихме какво най-много ни харесва в тях, и кое ни дразни. Със Зейн никога не сме провеждали подобен разговор. Като стана въпрос за него... не сме се виждали от три дни, тъй като постоянно е зает. Дори снощи не ми отговори на съобщението, което е странно, но би трябвало да вляза в положението му, тъй като и аз съм зает напоследък. Постоянно редактирам текстове и отговарям на имейли. На бюрото ми вече лежи и един ръкопис, който трябва да прочета. Най-сетне истинска работа! Ще мога да дам мнението си по въпроса и то заявявайки го пред Луи.

След обедната почивка, която прекарах с Дария, Хавиер и Брадли, се върнах отново в офиса и се залових за работа. Най-накрая ще започна да чета ръкописа. Малко над двеста страници е, което означава, че ако го взема вкъщи, до утре ще съм готов с някакво впечатление.

Когато стана време да си тръгвам, с мъка затворих папката, в която прилежно бяха подредени листите. Бях прочел сто и четиридесет страници, но и бях прекъсван, за да отговоря на имейли. Тъкмо, когато прибрах ръкописа в раницата си, за да го занеса у дома, телефонът ми започна да звъни. Зейн.

- Хей. Виж, извинявай за снощи. Бях заспал и... – веднага започна да се извинява, но аз го прекъснах.

- Няма проблем. Наистина. – казах му. Да, останах разочарован, но е глупаво да се сърдя за подобни детински неща.

- Аха, добре... радвам се, че не се сърдиш. – отвърна, но ми звучеше малко странно. Сякаш за първи път разговаряхме от твърде дълго време. – Да се видим тази вечер? Вече приключих работа, а утре имам запазен час чак в дванадесет на обяд.

В друг случай щях да се зарадвам и да броя минутите, но точно днес не се чувствам особено добре. Уморен съм, главата започва да ме боли, а и трябва да дочета произведението. Луи ми каза да не прибързвам и че не ми дава срок, за да го прочета, но това е първото произведение, което ми се дава, а и не е обемно. Мога да се справя с него в рамките на един ден и затова смятам да го дочета след като се прибера.