Just like you

41

- Хайде де, хора, толкова ли е трудно да решите? – Дария отново негодуваше. Разбърка коктейла си със сламката и зачака отговора ни. С Луи се спогледахме, но той просто повдигна рамене, карайки ме аз да реша. Не горях от желание да прекарам събота вечер с колегите, но какво по-добро лекарство от няколко часа далеч от всичко, което ме кара да се чувствам нещастен? Когато Дария ме попита за първи път, бях твърдо решен да откажа, но се измъкнах с евтиното оправдание, че ще си помисля.

- Шефе, поне ти помисли разумно! – Джъстин се намеси.

- Разумно? – Луи се засмя. Обичах да го виждам щастлив, макар и вече да знаех, че в повечето случаи се преструва. Усмивката и позитивизма, който излъчваше, успяваха на мига да разкарат лошото ми настроение. – Кое му е разумното на това да се напием?

- Виж сега. – Джъстин се изкашля, за да прочисти гърлото си и се зае с това да обяснява какво ще пропуснем, ако не отидем. – Нали и двамата харесвате рок групи? Точно така. – мъжът не ни остави да отговорим на въпроса, а продължи направо. – Ще слушаме музика на живо. Групата, която ще свири не е известна, но тепърва ще набират популярност, гарантирам ви. Чух техни изпълнения в ютуб и са страшно добри.

- И искаш да ми кажеш, че не отиваш там само заради алкохола, така ли? – Луи отново се намеси.

- Разбира се, че отивам основно заради алкохола. – Джъстин заяви. – Но просто се опитвам да подкупя теб и Хари. Хайде де, шефе, винаги си ни отказвал, поне този път се присъедини към нас.

- Хари? – Томлинсън ми хвърли въпросителен поглед. Отстрани сигурно изглеждахме като двойка, опитваща се да реши дали да отиде някъде, или не.

- Защо не? – казах, изненадвайки самия себе си. Знаех, че ще бъде претъпкано, особено пък щом ще има изпълнение на живо, но щях да се предизвикам и да застана срещу страха. Когато ходех на терапия, Малори-психотерапевтката ми, винаги ме насърчаваше да правя това, от което ме е страх. Опитвах и се провалях. А после изплаквах очите си след като се приберях вкъщи, сломен от поредния провал. Но Малори не спираше да ме кара да опитвам. Казваше, че ще се получи. Просто трябвало всекидневно да се излагам на ситуации, предизвикващи паниката ми, за да накарам страха да изчезне.

- Тогава ще дойдем. – Луи заяви и ми се усмихна.

Половин час по-късно вече плащахме сметката, а доброто настроение, което витаеше около нас бързо се изпари, предвид факта, че се връщахме на работа.