Just like you

37

Когато отново се събудих, вече бе осем и половина. Празното място до мен ме накара да се намръщя. В колко часа ли е станал Луи и къде е в момента? Внимателно станах от леглото, тъй като все още усещах лек световъртеж. По принцип обичам да се излежавам, но сега съм в чужд дом и няма да е редно от моя страна да зяпам тавана в продължение на половин час или повече.

Когато влязох в кухнята, Луи стоеше до кафемашината, а масата вече беше отрупана с храна.

- Добро утро. – промърморих, все още сънено.

- Добро утро. – устните на Луи се разтеглиха в широка усмивка, когато ме видя.

- Не съм разбрал кога си станал. Явно хапчето в крайна сметка ми се отрази добре.

- Събудих се преди час. – отвърна. – Взех бърз душ и отидох да напазарувам. Ти... добре ли си?

Луи отново действаше предпазливо, сякаш внимавайки да не отвори току-що зарастнала рана.

- Добре съм. Вече съм по-добре. – уверих го. И наистина беше така.

- Тогава нека да закусим, а после ще измислим какво да правим след това.

- Не искам да се натрапвам, знаеш...

- Глупости. Вече говорихме по този въпрос и не искам да продължаваш да си мислиш, че ми се натрапваш. – каза. – Искаш ли кафе или предпочиташ нещо друго? Имам студен чай и портокалов сок.

- Нека е кафе. – въздъхнах примирено. Нямах достатъчно сили, за да споря с Луи. От една страна исках да се прибера у дома, а от друга-не бях готов за това. Изправяйки се пред семейството ми, ще чувствам вина, задето крия от тях раздялата си със Зейн. Все някога трябва да им кажа, но ще се постарая да отложа този момент възможно най-много.

Докато закусвахме, Луи ми говореше за някакъв филм, който ще излиза в кината следващата седмица, а Хейли обикаляше около масата, надявайки се на допълнително храна.

- Искаш ли да отидем следващата седмица на кино, за да го гледаме? – Луи попита.

- Нали не е любовен?

- Не е. Нищо от това, което ти казах не чу, нали?

- Да, така е. Съжалявам. – извиних се. В умът ми отново се завихряха разни лоши сцени. Ами, ако Зейн вече е отишъл у дома, за да ме търси и е разказал на родителите ми?

- За какво си мислиш? – Луи се взираше в мен съсредоточено, от което се почувствах леко неудобно.

- Ако Зейн вече е ходил до вкъщи и е говорил с родителите ми? Ако те знаят за...

- Той не би им казал какво ти е причинил. Ако все пак е ходил до домът ти, е било, за да те търси и да поговорите.

- Нямам намерение да говоря с него. Никога повече. – отсякох. Когато си включа телефона, ще го блокирам във всички социални мрежи. Същото ще направя и с номера му. Знам, че няма да се отърва само с това, но е някакво начало.

Когато приключихме със закуската, вече бях готов да си тръгвам. Не исках да досаждам повече, а и Луи направи достатъчно за мен. Предполагам колко му е било трудно, имайки предвид чувствата, които изпитва към мен. Аз дойдох в домът му, напълно разбит, заради изневярата на човека, когото обичам. Когото обичах.

- Сигурен ли си, че не искаш да те закарам?

- Да, сигурен съм. Ще повървя до спирката, а после ще взема автобуса. – отвърнах. – Благодаря, че се съгласи да дойда тук и че беше толкова мил към мен.

Луи само кимна, но когато посегнах към бравата на вратата, гласът му ме спря.

- Хари.

- Хм?

- Виж, аз... ще чакам колкото е нужно. Ако някога решиш, че би могъл да отвориш сърцето си за друг и ми дадеш шанс, аз ще те чакам. Колкото и време да отнеме. Каквото и да става.

Сега беше мой ред просто да кимна, тъй като не бях сигурен какво, по дяволите, да му отговоря точно сега.