Just like you

52

- Мамка му, Хари. – Луи простена и издърпа по-грубо от обичайното кичури от косата ми. Мамка му, наистина. Досега не сме се натискали в офиса му, но ето, че в момента съм в скута му и не чувствам и грам вина. Дори не ми пука, че... чакай малко, заключих ли вратата?

- Вратата! Забравих да заключа. – веднага скочих и се втурнах към вратата, но за лош късмет, много лош късмет, вратата се отвори със замах и Дария изпусна папките, които държеше.

- Аз... такова... много съжалявам. Трябваше да почукам и...леле. – дяволска усмивка изгря на лицето ѝ, явно все пак доволна от гледката. Можех отлично да си представя как изглеждам в момента-зачервени и подути от целувките с Луи устни, разрошена коса, полузакопчана риза и по дяволите, чувствах дънките си ужасно тесни. Щях да поправя това, ако бях заключил вратата навреме, за да може с Луи да се позабавляваме в офиса му.

- Остави нещата на бюрото и може да излезете в обедна почивка по-рано. – Луи се прокашля и премина с пръсти през косата си.

- Ясно. – Дария събра папките от пода и бързо ги остави върху бюрото на Томлинсън. – Обедна почивка. По-рано. Ясно.

Мислех си, че ще започне с шегите по наш адрес, но очевидно ѝ е неудобно, макар и да не ни хвана в по-засрамваща ситуация.

- Никога не съм я виждал толкова притеснена. – Луи каза, когато Дария напусна офиса и ни остави отново сами. – Сякаш не ме насърчаваше да действам. И не ме разпитваше и за най-малките подробности.

- Да действаш? За кое? – попитах и седнах на бюрото му. Може би няма да довършим започнатото от преди малко.

- Ами... за теб. Както знаеш, нищо не ѝ убягва и веднага забеляза, че си привлякъл интереса ми, затова и ме насърчаваше да те поканя на среща и да призная чувствата си.

- Хм. – промърморих и го дръпнах за тениската към себе си, за да го целуна. – Обичам те. И съм адски щастлив, задето те срещнах.

- Аз също те обичам. Адски много. – призна, също останал без дъх заради поредната целувка, която си разменихме досега.

Не мислех, че отново ще кажа на някого, че го обичам. Не и на третия месец от връзката ни. Не мога да повярвам, че измина толкова време. Понякога си казвам, че е твърде рано да казвам тези думи, друг път смятам, че дори съм закъснял. Странно е. С Луи най-накрая съм себе си и няма кой да ме съди, заради това, което съм всъщност. За първи път някой ме приема с всичките ми недостатъци. С многото ми страхове. Прекалената тревожност и честите паник атаки, които получавах. С ниското самочувствие и крайния ми песимизъм. Луи прие тежкия товар, който носех и ме обикна въпреки всичко.

- Какво става със Зейн? Снощи не успя да ми разкажеш, защото знаеш... – Луи се разсмя, а аз усетих как топлината се разля из тялото ми от срам.

- Той е добре. Кристофър ходи на терапия два пъти седмично и взема някакви лекарства. – обясних. – Зейн не спира да повтаря, че ти е адски благодарен.

- Не съм направил нищо, Хари. Щеше да чуе същото и от друг човек, просто му дадох приятелски съвет, това е.

- Е, аз бях на мнение, че трябва да скъсат. – припомних. – Ти беше този, който го насърчи да даде втори шанс на Кристофър. Както и да е, да не се връщаме към тази тема отново. Надявам се да са щастливи.

- Мхм, съгласен съм. – Луи прокара пръсти през косата си. – Така... щяхме да говорим по работа и да обсъдим графика ни за седмицата.

Да, точно за това дойдох, но нещата излязоха извън контрол и замалко да го направим на бюрото му.

- Вечеря с нашите след няколко часа. – започнах да изброявам. – Баща ми не спира да говори за теб, както обикновено. Имам чувството, че ще ни покани на някакъв концерт, тъй като спомена, че му се ходи, но нямало с кого...

- Ще се радвам да отидем.

Разбира се, Луи е съгласен на всичко, стане ли въпрос за мен или родителите ми.

- Среща със Зейн и Кристофър утре вечер. – продължих. – Шибана двойна среща.

Томлинсън се засмя, когато изимитирах Кристофър, който между другото вече успешно овладява  гнева си. И изглежда, че не ме мрази или нещо такова. Почти не си говорим, но понякога излизаме само четиримата.

- Пътуването ни извън града е другия уикенд, има достатъчно време. – казах. През ума ми минаха куп неприлични мисли за тогава, но бързо ги отпъдих. – Ще бъде супер, но въпреки това съм ти сърдит, задето не ми показа дори една снимка на вилата, която си наел.

- Искам да е изненада. – Луи повдигна небрежно рамене. Хубаво, така да е. – Нещо друго? Май графика се изчерпа...

- Напротив, трябва да обсъдим романът на Оливия и щях да ти разказвам какво смятам да напиша за новата глава от моя роман. Освен това...

- Мм, мисля, че тези неща могат да почакат. Дори не са важни.

- Моля? Не са важни? – едва произнесох, тъй като започвах да се боря за глътка въздух, виждайки начина, по който Луи оглеждаше тялото ми. Имах чувството, че ще разкъса дрехите ми и ще ме изчука на това бюро, на което все още стоя и се опитвам да водя разговор с него.

- Точно така. Колегите сигурно вече обядват някъде и обсъждат някакви глупости. Сами сме. Само аз и ти. – Томлинсън облиза устни и се изправи от стола си. По дяволите. Къде изчезна увереността ми отпреди няколко минути? Нямам никаква шибана представа!