Just like you

44

- Хм... ами тази? Тя какво означава? – попитах, опитвайки се да потисна поредната прозявка. В момента умирах за сън, но ми се искаше да изслушам всяко едно нещо, което ще ми каже Луи. Обожавах гласът му. Можех да го слушам с часове, без да ми омръзне.

- Няма конкретно дълбокомислено значение. – каза. – Направих си я, когато се чувствах най-уязвим, мразещ всичко наоколо, включително и себе си. Когато си в депресия и не виждаш никакъв смисъл да продължиш... е, мисля, че знаеш какво имам предвид. Затова реших, че следващата ми татуировка ще е котва. Ако си помислех да се откажа от живота, просто щях да погледна изображението и да си кажа, че все пак има какво да ме задържа тук. Сигурно ти звучи глупаво, а?

- Напротив. – признах, докато с пръсти обхождах очертанията на котвата. – Обикновено хората се татуират или защото искат да подражават на някого, или защото са видели нещо в интернет и са решили, че трябва да краси кожата им. Повечето не влагат смисъл в изображението, за разлика от теб.

- А тази, последната? – попитах. Пишеше „надалеч" и ми се искаше да каже няколко думи и за нея.

- Направих си я два месеца преди да навърша осемнадесет. – отвърна. – Тогава работех в едно кафене и колегата, който поемаше следващата смяна, се съгласи да ме придружи до студиото, в което работеше негов приятел. Фактът че не бях пълнолетен не беше проблем, а и момчето беше закъсало и се нуждаеше от повече клиенти. Вече бях решил, че първата ми татуировка ще е просто надпис, а „надалеч" идеално описваше плановете ми. Нямах търпение да стана на осемнадесет и да се изнеса. Колкото по-надалеч бях от семейството ми, толкова по-добре щеше да бъде за мен.

- Съжалявам. – промърморих. – Съжалявам, че си преживял онези гадости.

Луи вече ми беше разказал за лошите отношения с родителите си и за нещата, през които е преминал, докато е живял с тях.

- Е, не можем да изберем родителите си, макар че почти съм сигурен, че четох някъде, че точно ние избираме семействата си. Ако беше така, нямаше да има толкова страдащи деца, неразбрани и отхвърлени от собствените си родители. – каза. И както винаги, отново беше прав. Иска ми се майка ми да не е в тежка депресия, а татко да разговаря повече с мен, но трябва да съм благодарен, че имам родители, на които малко или много им пука за мен.

- Мислил ли някой ден да им се обадиш? Просто за да разбереш как я карат, дали са добре?

- Бих могъл да го направя.. – гласът му се пречупи. Не трябваше да задавам този въпрос. – Някой ден. Но няма да е скоро.

- Извинявай. – чувствах необходимост да му се извиня. – Не постъпих добре, питайки те точно това. Наистина съжалявам, Луи.

- Няма проблем.

Разбира се, че това ще каже.

В осем и половина вече се бях събудил и наблюдавах спящият до мен Луи. Почувствах истинско облекчение, когато отворих очи и видях, че още спи. Предният път, когато останах да пренощувам в дома му, той ме беше изпреварил и дори приготвил закуска, затова сега исках да върна жеста. Но първо щях да се полюбувам на гледката.